Скочих във водата и заплувах към мястото, където я бях видяла да пада. Вълните ме заливаха и едва успявах да си поема дъх, толкова силно ме блъскаше водата надолу и пак нагоре. Зърнах главата на Лусинда да подскача над ръба на една вълна, със затворени очи и брадичка, отпусната върху спасителната жилетка, но не можех да намеря ритъма, с който да се изстрелям до нея. Познатата тежест, причинена от собствения ми страх, започна да пълзи по крайниците ми и ставаше почти невъзможно да се задържа над водата, камо ли да плувам.
— Страхът не плува — казваше дядо по време на нашите уроци. — Той потъва право към дъното всеки път. Но смелостта — продължаваше с блеснали очи — не само плува, тя лети.
Изведнъж дядо плуваше до мен и ме насърчаваше.
— Гордея се с теб, Норита — каза той. — Скочи във водата, без да се поколебаеш, и сега ще научиш това, което аз винаги съм знаел. — Усетих силата му да се влива в мускулите ми и станах гъвкава като делфин, краката ми се движеха като бутала, а дробовете ми бяха изпълнени с чист кислород. Плувах към моята Лусинда по-уверено от всичко, което бях правила в живота си, и когато стигнах до нея, я придърпах към себе си за каишката на жилетката. Тя дишаше, слава на Бога, тя дишаше и аз я държах до себе си, докато Хосе докара лодката достатъчно близо, за да се качим. Той издърпа първо Лусинда, а после аз се стоварих като чувал на дъното на лодката.
Изтощението ме завладя и всичко стана тъмно и тихо, сякаш заспах, без да сънувам. Но преди това чух как дядо ми прошепна:
— Ти си отличен плувец, Норита.
35.
Хосе ловеше риба на фона на съвършено синьото небе. Два малки боси крака се виждаха точно до него, а пръстите се извиваха като малки рачета, надничащи от черупките си. Обърнах се стреснато и главата ми се разцепи от болка. Подпрях се на лакът и се завъртях по-бавно.
Лусинда лежеше до мен и дишаше. Видях как малките ѝ гърди се надигаха и отпускаха и това не беше от движението на лодката, защото тя почти не помръдваше. Беше съвсем неподвижна. И двете бяхме напълно сухи, а къдриците на Лусинда стърчаха край красивото ѝ лице във всички посоки.
Поставих леко ръка върху бузата ѝ. Клепачите ѝ потрепнаха като в сън и тя се усмихна.
— Виждам светлината, лельо Нора. Толкова е красива.
Хосе ни чу да говорим и се обърна да ни погледне, но не каза нищо. Хвана две риби една след друга и ги хвърли до нас. Те се мятаха още известно време, докато животът им не се изпари под горещото слънце. Очевидно убеден, че няма да улови повече, Хосе ги изчисти и одра кожата им, след което ни подаде грубо нарязани парчета сурова риба. Втората риба наряза на по-тънки парчета и ги подреди върху тясната дървена седалка, за да се сушат. Направи всичко това, без да говори или да ни поглежда.
Насърчих Лусинда да лапне топлото бяло месо и да го сдъвче бързо. Усетих го в гърлото си като безвкусна маса от твърдо желе и осъзнах колко съм жадна. Раменете ме заболяха, когато се надигнах малко по-високо на лакти, за да надникна над борда на лодката. Не знам какво очаквах да видя. Може би очертанията на Хавана като ръждясала корона на фона на Карибско море, други рибарски лодки, Беба, която стои на кея с ръце на кръста, защото си има друга работа, а ни е чакала дълго. Шокирах се, защото във всички посоки се виждаше само необятно синьо море. Обърнах се натам, накъдето мислех, че е Куба, пренебрегвайки острата болка в раменете, но не видях нищо освен линията на хоризонта, непоклатима и далечна, заобикаляща ни като огромен призрачен пръстен.
— Къде сме? — Въздухът беше толкова влажен и гъст, че почти можехме да пием от него.
Хосе дъвчеше рибата и внимателно навиваше кордата на въдицата си.
— На път към свободата… Мария. — Усмихна се, показвайки малки равни зъби, които бяха добре поддържани. — Майка ми се казваше Мария. Чия ли майка се е казвала другояче? — Засмя се.
— Свобода — промълви Лусинда, докато послушно дъвчеше и гълташе рибата.
Хосе ме информира, че макар да не бил сигурен, предполагал, че е имало агент на правителството на борда на кораба. След като пуснали Лусинда във водата, въжето било отрязано бързо. Той ни държал под око във водата и в същото време се оглеждал за друго въже, но такова не се появило.
— Ако не бях толкова уморен от гребането, щях да стигна до вас по-бързо — каза той, като натъпка в устата си още сурова риба. — И двете бяхте много уморени, така че ви оставих да поспите.
— Защо не загреба към брега? — попитах го.
— Казах ти, че ще се махна на всяка цена. Днес беше последният ми ден на онзи остров.
— Ами вода и провизии?