— Аз нося вода и цитруси. С това, което вие сте взели, ще изкараме два-три дни, ако внимаваме.
Усетих ужасен прилив на страх, като си спомних за кубинците, които бяха прекарали много повече дни в морето заради променящите се течения и бурите. Мнозина се бяха удавили или умрели от обезводняване, преди да стигнат до свободата. Казах това на Хосе, който погледна предпазливо към Лусинда.
— Това няма да се случи с нас. Не съм стигнал толкова далече, за да загубя всичко сега.
Подаде ми стиропорна чаша, пълна една трета с вода. Това беше дажбата ни с Лусинда за сутринта. Щяхме да получим още толкова на обед и после вечерта. Забелязах, че отмери същото количество и за себе си.
— Стойте на сянка — нареди ни той и сега забелязах импровизирания навес, който бе направил от едно старо одеяло, опънато над половината лодка и повдигнато като колиба от двете гребла.
— Греблата не ни ли трябват, за да управляваме лодката?
— Течението ще ни отведе, където трябва. Сега си почини.
— А ти?
Той се облегна назад и изпъна крака между мен и Лусинда. Бутна широкополата си сламена шапка върху лицето и кръстоса ръце на гърдите. Измърмори нещо под шапката и заспа.
— Аз печеля — казва Алисия. Състезаваме се коя ще намери най-съвършената мида. Дядо винаги ни измисля такива игри, когато иска да си подремне и да не се занимава с постоянните ни претенции да играе с нас във водата. Алисия държи голямата колкото дланта си мида с извиващи се шарки в деликатно розово и жълто. Наистина е съвършена.
Оглеждам собствената си купчина от миди. Има някои интересни. Дори една синя черупка от стрида, каквато не съм виждала никога, но е нащърбена на места. Трудно ще ми бъде да намеря някоя, която да съперничи на мидата на Алисия. Тя стои над мен и виждам как розовите пръсти на краката ѝ мърдат в пясъка и се скриват под вълните, които се плискат нежно и бързо се оттеглят. Тя доближава мидата до лицето ми, за да я видя по-добре. Наистина е впечатляваща. Това, което изглежда като жълто от разстояние, е много фино златисто и повърхността е полирана и гладка като порцелановите чашки, подредени в гостната на мама. Това не е просто мида, а произведение на изкуството.
— Давам ти я — казва тя и я пуска на пясъка, преди да успея да реагирам. Затаявам дъх и я вдигам. За щастие не е повредена.
— Това е най-красивата мида на света. Запази я за себе си.
— Искам да бъде твоя, Нора. Искам да я слагаш под възглавницата си всяка вечер, когато лягаш да спиш, и да си мислиш за мен.
— Ще я счупя, ако спя с нея.
— Няма да я счупиш, глупаче. — Тя я грабва от ръката ми и започва да танцува по брега, да я подхвърля във въздуха и да я хваща и върти. Аз хуквам след нея, опитвам да хвана мидата, когато е във въздуха, но не успявам. Алисия е много по-бърза, скача по-високо и всеки път, когато хваща мидата, се смее звънко. Понякога я улавя само с един пръст и това я очарова още повече. Подскача във водата и я хвърля все по-високо, толкова високо, че тя докосва слънцето с ръба си и се връща на земята, още по-блестяща отпреди.
Сега съм много разстроена. Тя е подскачала и играла с мидата ми достатъчно дълго и знам, че е само въпрос на време да я изтърве и счупи. Впрягам всички сили, скачам и улавям мидата във въздуха с две ръце. Притискам я към сърцето си, но когато стъпвам на пясъка, осъзнавам, че съм я счупила. Гледам как парчетата златиста и розова красота падат в морето. Вдигам глава да се извиня на братовчедка си, но тя си е отишла и на пясъка не се виждат дори следите от стъпките ѝ.
Този път се събудих и видях удивителна панорама от звезди, купол от блещукащи светлини на фона на тъмносиньото небе, и един познат звук в тишината на нощта. Този път Хосе гребеше по друг начин, във всяко негово движение прозираше грацията на танцьор. Линиите на лицето му, осветени от мекото сияние на звездите, изглеждаха като очертани с фина светеща пудра. Лусинда вече беше будна и седеше до мен. Дланта ѝ лежеше върху ръката ми и сигурно бе стояла така часове наред, защото, когато се надигнах да седна, осъзнах студената празнота на мястото, където е била. Тя се протегна към мен и бързо хванах ръката ѝ в своята.
Без да каже и дума, тя ми подаде един портокал. Видях парченца портокалова кора на купчинка до нея. Бях жадна и гладна, а топлият сладък сок избухна в устата ми като малки болезнени късчета киселина. Гледах Хосе, докато ядях. Изглеждаше спокоен и много доволен от това как напредваме.
— Не бихме могли да искаме по-хубаво време — потвърди той. — По-добре се гребе нощем. Не се потя толкова много. Както и да е, трябва да греба само докато се върнем при течението, което ще ни отведе към пролива. Много търговски кораби минават оттам, все някой ще ни намери.