Хосе обясни, че е изучавал теченията в продължение на месеци, за да бъде подготвен, ако се наложело да напусне острова сам. Ако останехме в сегашното течение, можехме да се носим из океана безкрайно и да не ни намерят със седмици, ако изобщо някога ни намереха. По-точно това, което щеше да е останало от нас. Разбира се, това изобщо не тревожеше Хосе. Той спомена възможността да загинем, без дори да мигне или да свие рамене. Просто вземаше предвид тази вероятност със същия хладнокръвен подход, който прилагаше при анализирането на теченията.
Издърпа греблата в лодката и усетих как течението ни движи като невидима ръка под повърхността. Водата беше гладка като стъкло и отразяваше звездите. Нашата малка лодка сякаш плаваше в огромна вселена от звезди над нас и под нас.
— Лельо Нора?
— Да, Лусинда.
— Господин Гомес е познавал татко в затвора.
Хосе кимна, докато наместваше греблата в лодката.
— Стори ми се позната веднага щом я видях на кея. Очите ѝ са същите като на баща ѝ. Но не свързах фактите, докато тя не спомена името на майка си. Почти три години единственото, за което Тони говореше, беше Алисия. Питах се дали една жена може да бъде толкова много неща… толкова красива и умна, и силна. Мисля, че и аз самият се влюбих в нея.
— Тя беше всички тези неща — казах аз и седнах, поразена от съвпадението. — А ти си имал добра компания. Всички я обичахме.
Нямах търпение да чуя историята и докато гребеше, Хосе ми разказа това, което бе започнал да разказва на Лусинда. Той учил за журналист, пътувал в Европа и Южна Америка, подкрепял предано революцията и писал пламенни статии в защита на Кастро като виден социалист. Тези статии го изстреляли на позиция да бъде значително приближен до най-висшите ешелони на властта. Последната му и най-престижна работа била като телевизионен репортер, който имал честта редовно да интервюира Кастро по телевизията. Знаел какви въпроси да задава, така че лидерът да изглежда информиран и умерен, но пак ги задавал с политическата неутралност на безпощаден репортер в търсене на истината.
— Като бях толкова близо до вътрешния кръг на властта, започнах да осъзнавам все повече драстичните несъответствия между техния живот и този на обикновените хора. След уморителен ден на безкрайни речи за нуждата от саможертва в името на родината, за достойнството на празния стомах, елитът на властта се оттегляше в своя кралски разкош. Домовете им бяха луксозно обзаведени, вечеряха с всевъзможни вносни храни и вина. Хранеха се дълго и спокойно, докато обсъждаха вътрешните и международните конфликти, а любовниците им ги обслужваха…
Разбира се, и аз ядях от тези прекрасни ястия и се смеех с тях, изказвах трезвото си и обективно мнение, когато можех. За известно време заблудих дори и себе си да вярвам, че съм недосегаем за отчаянието, което принуждаваше мъжете и жените да продават телата си по улиците. Всъщност е едно и също. Някои хора продават телата си, други — душите си…
Скоро осъзнах, че мястото ми във вътрешния кръг на властта не е по-различно от положението на всеки кубинец, който сяда с оскъдна порция ориз, боб и парче месо, ако има късмет. Обещанието за един сандвич е достатъчно да накара гладните да размахват знамена, сякаш животът им зависи от това. Майка ми участва в комунистическите манифестации винаги, когато има възможност, не защото вярва, че правителството прави нещо правилно, а защото ѝ е писнало да яде ориз и боб и няма нищо против да опита малко месо или пресен хляб за разнообразие. Вярно, аз не продавах ума и душата си за един сандвич, а за седемстепенно меню и пура.
Хосе сви рамене и бавно поклати глава.
— Започнах да се мразя. Всеки път, когато се усмихвах и съгласявах, имах чувството, че поглъщам собствената си жлъч. Отказвах поканите за вечеря и постепенно се запознах с други писатели, които не се страхуваха от истината. Те използваха писанията си, за да образоват и да запалят огън под краката на хората, оковани от предизвикателството да оцеляват ден след ден. Имахме чувството, че сме станали като зле хранените кучета на Кастро, вързани към оградата отзад и хранени с трохите от масата на господаря…
Заедно искахме да се изходим върху полираните подове и килими в новите хотели на Кастро, които изникваха покрай плажовете. Искахме да вием като вълци, когато той обиждаше хората с безкрайните си, безсмислени представления на абсолютна безмозъчна власт. Правехме това, като пишехме статии, кратки и директни. Точно както бях подвеждал хората с писанията си преди, сега възнамерявах да им казвам истината…
Отведоха неколцина от нас от домовете ни през нощта, а други съвсем нагло — на ярка дневна светлина. Тони беше в съседната килия. Той беше човек с удивителна сила, естествен лидер, и заради това ми бе ясно, че никога няма да го пуснат. Той ми помогна да се съвзема, когато реших сам да отнема живота си, преди Кастро да го е направил. Но Тони говореше за Бог и какво ще правим, като излезем от затвора, и че трябва да се поддържаме силни. Все го дразнех, когато говореше така, и го питах кой революционер вярва в Бога. Той винаги ми отвръщаше, че дори и в ранните си дни е бил революционер само от врата нагоре. Оттам надолу си оставал добро католическо момче.