Хосе потрепери въпреки топлия въздух и погледна откритото море около нас.
— Дължа му живота си.
Гласчето на Лусинда прозвуча от далечния край на лодката:
— Татко тъгуваше ли за нас, господин Гомес?
— Всеки ден ми казваше колко му липсвате ти и майка ти. Планираше бягството си от деня, в който го бяха затворили. Никой не знаеше за това, освен мен и той ме убеди да го направим заедно. Планът ни беше да изчакаме, докато ни разпределят на работа близо до някой район с гъста растителност, откъдето можехме да се измъкнем и да се скрием в джунглата. Пазачите бяха неорганизирани и мързеливи и имахме шанс да успеем, ако не забележеха отсъствието ни поне час. Мина почти година, преди да изникне идеалната възможност. Трябваше да ремонтираме един път в Матансас и Тони каза, че познава района добре. Групата мъже, изпратена на този обект, беше голяма, бяхме над сто души и пътят граничеше с джунглата…
Нямахме време да мислим много. Когато камионът намали скоростта, за да можем да скочим от каросерията, без да се изпотрепем, аз заех мястото си, а Тони ми направи знак да мина пръв. Стъпих в канавката до пътя. Пазачът, който бе разпределен при нас, беше най-мързеливият. Бях сигурен, че ще успея да се измъкна към дърветата, преди да ме забележи, но нямах този късмет. Той ме видя и вдигна оръжието си да стреля, а Тони мигновено се хвърли отгоре му. Аз побягнах с всички сили към джунглата. Тичах часове наред, после се скрих в кухия дънер на едно дърво. Останах там три дни и се молих както никога преди. После се придвижих на автостоп до Хавана и намерих приятели, които ме прибраха. Крия се от две години.
— Какво се е случило с татко?
— Всяко нападение над пазач се наказва с бърза екзекуция. — Хосе замълча, осъзнал пред кого говори, а после продължи по-внимателно: — Не се съмнявам, че татко ти е посрещнал смъртта си с чест и че последната му мисъл е била за теб и майка ти.
Лусинда кимна и сладкият ѝ детски глас прозвуча с мъдростта на много по-зрял и опитен човек:
— Мама винаги казваше, че татко ще намери начин да се погрижи за нас. А сега ти си тук да се погрижиш за нас с леля Нора, защото татко не може.
— Вярвай ми, че ще се погрижа за теб. И ще живееш в свобода точно както татко ти си мечтаеше — каза Хосе, видимо развълнуван.
Сякаш за да вдигнем тост за решението му, той наля поравно вода и на трима ни и аз отпих бавно от чашата си, сякаш се наслаждавах на най-скъпото шампанско. Чувствах се в еуфория. Дали заради обсипаното със звезди небе над главите ни? Или от захарта в портокала, която още усещах върху езика си? Не се съмнявах, че ще стигнем до свободата без много проблеми. Вече бяхме на километри от кубинския бряг. Беба щеше да се обади на Джереми и да му каже да ни очаква у дома. Той щеше да се чуди защо не съм се обадила аз, но след ден-два щях да му звънна от Маями и да му кажа, че сме в безопасност и че го обичаме много.
Лусинда дремеше, подпряла глава на ръката си. Беше съвсем леко по-хладно и аз я завих с одеялото, с което се бяхме крили от слънцето през деня. Дали Джереми щеше да се сети да приготви стаята ѝ? Колко чудесно щеше да бъде да лежа в прегръдките му и да знам, че Лусинда е в безопасност в малката си стая. Щяхме да я боядисаме в жълто, цвета на слънцето. Веднага щях да ѝ намеря добро училище и всички от семейството щяха да се влюбят в нея на секундата, както се случваше винаги. Разбира се, щяхме да я осиновим възможно най-скоро.
Хосе не изглеждаше сънен, очите му блестяха, докато оглеждаха водите около нас. Беше нащрек за големи кораби и танкери, които се придвижваха тихо и бързо. Същите кораби, които можеха да ни спасят през деня, можеха да ни унищожат през нощта.
— Как е истинското ти име? — попитах го след дълго мълчание.
— Мануел Аларкон. А твоето?
— Нора Гарсия-Маклафлин.
— А, омъжена си за американец, така ли?
Кимнах и се усмихнах при мисълта за Джереми, чичо Хереми, както го наричаше Лусинда.
— Той е добър човек. Много го обичам.
— Значи, ще те чака.
— Да. — Представих си нежната усмивка на Джереми и милите му лешникови очи. Дори и след като се бяхме оженили, не можех да го гледам дълго, без да се изчервя.