Мануел не зададе повече въпроси. Беше прагматичен мъж, съсредоточен върху задачата си, продължаваше да оглежда морето с бдителен поглед и навиваше и развиваше кордата около пръста си.
— Ти женен ли си? — попитах го.
— Не — отвърна ми, без да отделя очи от морето.
— Защо не?
Той стисна устни — първата проява на смущение, която виждах на лицето му.
— Може би някой ден ще имам времето и енергията да си намеря жена.
— Искаш ли тя да е кубинка?
— Не съм се замислял за това. — И очевидно нямаше желание да мисли по въпроса сега. — Винаги съм си представял, че ще бъде кубинка, но точно в момента съм съгласен и на американка.
Говорихме си известно време, по-скоро аз говорех. Разказах му за Алисия, как бяхме израснали заедно и за обещанието, което ѝ бях дала, преди да умре. Гледахме как звездите се местят бавно в нощта и му разказах колко тежко ми е било да напусна Куба, за трудностите ми в първите години в Съединените щати, за американския начин на живот. Той се съгласи с мен, че любовта към Куба е неустоима, но че тя е умряла за всички кубинци, дори и за онези, които още бяха в родината. Сега имахме само спомените и историите. Те поддържаха любовта и трябваше да приемем това положение.
Говорихме с дълги паузи, докато слабата и деликатна светлина на утрото не започна да прозира на хоризонта.
— Това е посоката, в която трябва да се движим — каза Мануел. — Към изгряващото слънце. Добре се справяме.
Той отново намести греблата да подпират одеялото като навес, а аз задрямах до Лусинда. Как можеше да съм толкова спокойна и оптимистично настроена, когато бяхме насред безбрежната морска шир с вода за два дни и съвсем малко храна? Полудявах ли? И после осъзнах, че обяснението сигурно е в облекчението, че бяхме избягали и че каквото и да се случеше, никой не ни преследваше и не опитваше да ми отнеме Лусинда. Може би смъртта беше съвсем наблизо, но ние бяхме свободни и усещането бе прекрасно.
Казах това на Мануел и той спря за момент да гребе и се изправи в лодката, като внимаваше да не я разклати. Сви ръцете си на фуния и извика в свежия утринен въздух:
— Някой ден Куба ще бъде свободна и ще се върне на хората, които я обичат най-много, а лъжите на Кастро ще го удушат като примка на шията му.
Изправих се до него.
— А когато го заровят в земята, ще танцуваме на гроба му!
Лусинда се събуди и извика по-силно и от нас, с което буквално ни стресна:
— Той е кучи син!
Разсмяхме се толкова силно, че лодката се разклати и едва не загубихме греблата. После се загледахме в притихналото, спокойно море, което не се беше впечатлило от нашите декларации.
— Май си права — каза Мануел. — Каквото и да се случи, ние сме свободни.
36.
Мануел успя да улови още няколко риби през следващите два дни и месото им бързо съхнеше под горещото слънце, така че имахме достатъчно храна, но ни бяха останали само три портокала и водата ни привършваше. Решихме да намалим дажбата си от вода до четвърт чашка три пъти дневно. Ако минеше още един ден, без да забележим кораб, щяхме да започнем да пием два пъти дневно. Не беше като да не бяхме видели никакви кораби, бяхме, но те бяха твърде далече, за да ни забележат, а под яркото слънце сигурно изглеждахме като парче дърво, носещо се върху водата. Ако ни търсеха, можеше да е различно, но те не ни търсеха и ние прегракнахме от викане по посока на тези метални гиганти и се уморихме от махане, когато минаваха.
Направихме знаме от одеялото и едното гребло, щом последният кораб се появи на хоризонта, но когато започнахме да размахваме одеялото, то падна в морето. Прекарахме повечето време, докато бяхме в полезрението на кораба, в опити да си върнем одеялото от водата. Това не беше само знамето ни, с него се завивахме нощем и се пазехме от слънцето през деня. Беше трудно да си представим, че ще оцелеем без него. Мануел не се обезкуражи. Той беше сигурен, че не след дълго ще мине друг кораб, и трябваше да се погрижим този инцидент да не се повтори.
На третия ден не видяхме дори и един кораб и ни заля злокобна вълна от отчаяние. Мануел не каза нищо, но знаех, че се страхуваше, че сме подминали зоната, през която минаваха повечето кораби. Започнахме да се тревожим, че сме се отклонили от курса си и се носим без посока. Всички възможни негативни варианти се оформиха в главите ни и почти не си говорихме през следващия ден и половина. Единственото, което си разменяхме, бяха парчетата сушена риба и чашките с много малко вода. Мануел беше намалил още дажбата и сега едва успявахме да намокрим устните си. Забелязах, че той не си сипа никаква вода последния път и че ръцете и раменете му бяха жестоко изгорели от слънцето, защото за него нямаше място под одеялото.