Без да се замисля, съблякох ризата си, за да я увие около врата и главата си. Бях загубила обичайното си чувство за срам. Не се тревожех за нищо, освен за оцеляването ни.
Единственото, което не се бе обърнало срещу нас, беше времето. Морето си оставаше относително спокойно през деня и нощта. Някоя случайна вълна понякога надигаше лодката ни, а после я спускаше като нежна майка, която поставя бебето си в кошчето за спане. Един ден, когато морето беше по-спокойно от всякога и нищо не помръдваше, освен потта, която се стичаше по тялото ми, свалих шортите си и се потопих във водата. Морето беше хладно и спокойно, великолепно. Усмихната и освежена, се качих обратно в лодката с помощта на Мануел. Той обаче беше сърдит, дори изплашен.
— Не трябваше да го правиш. В тези води е пълно с акули.
— Не видях никакви акули.
— Но те те виждат.
Напълних една празна бутилка с хладна морска вода и измих косата и тялото на Лусинда. Тя затвори очи и се усмихна. Беше спряла да пита за Съединените щати и чичо Хереми, но сега ме попита дали е вярно, че всички в Щатите имали топла вода в баните си. Уверих я, че е така и че повечето хора си вземат душ всеки ден, а понякога и повече от веднъж дневно, ако имат желание.
Мануел вече не гребеше нито денем, нито нощем и ние се носехме от теченията. През повечето време не отговаряше на въпросите ми, освен ако не можеше да ми отговори с една дума.
— Искаш ли парче риба?
— Не.
— Мислиш ли, че сме на правилното течение?
— Да.
— Искаш ли да те полея с вода, за да се разхладиш?
— Не.
— Болят ли те раменете?
— Не.
— Още много ли остава?
— Не.
Започнах несъзнателно да шепна на Лусинда, защото бях с впечатлението, че когато говорех с нормален глас, дразнех Мануел. Понякога той се мръщеше от болка, докато спеше. Друг път се смееше на глас. Продължи да отказва вода и да твърди, че не е жаден. Не можех да споря с него.
Вечерта сипах две дажби (двете, които той беше отказал) в чашката, която вече бе кафява и зацапана. Той спеше с отворена уста и хъркаше шумно като мечка. Съвсем бавно налях тънка струйка вода, така че той да не се задави. Устата му беше гореща и пресъхнала и веднага попи водата. После взех последния портокал и го разделих между мен и Лусинда, като ѝ дадох по-голямата част. Тя го изяде мълчаливо. Освен сушената риба, това беше последната ни храна. И двете го знаехме. Знаехме също и че Мануел сигурно нямаше да опита повече да лови риба. В последните два дни той се беше променил от спокойния и самоуверен мъж в нацупено и мрачно малко момче. Очите му изглеждаха пресъхнали и му придаваха вид на гущер. Подозирах, че и аз изглеждам по подобен начин. Въпреки това сега съжалих, че не бях внимавала повече, когато той ловеше риба първия ден. Какво беше използвал за стръв? Как приготвяше кукичката си? Той не би отговорил на тези въпроси в сегашното си състояние.
Взех въдицата, която лежеше до спящия мъж, и я огледах внимателно. Единственото, което можеше да послужи за стръв, беше последната останала ни храна. Дали парче сушена риба можеше да привлече нещо? Посъветвах се с Лусинда с приглушен глас и тя се съгласи, че си струва да опитам. Взех сравнително голямо парче сушена риба от чантата зад седалката и го нанизах на кукичката. Бавно и внимателно спуснах кукичката във водата, както бях видяла Мануел да прави първия ден. Зачаках, допряла гръб до противоположната страна на лодката.
Мануел се събуди около час и нещо, след като бях започнала да ловя риба и ме изгледа оцъклено, сякаш не беше сигурен дали не сънува. Изглежда, водата, която бях изляла в гърлото му, го бе посъживила. Също и хладният нощен въздух. Лусинда чу, че той е буден, разбрах го от начина, по който се премести леко, за да застане с лице към него.
Гласът му прозвуча продрано:
— Какво използва за стръв?
— Парче сушена риба. Само това ни остана.
— Съжалявам. Нямам сили да ти помогна. — Той легна обратно и се загледа в потъмняващото небе. — Мисля, че се провалих, Нора. Не можах да спася теб и Лусинда.
Раздвижих въдицата напред-назад и нагоре-надолу, както го бях видяла да прави. Стръвта трябваше да изглежда жива. Нашата сушена риба трябваше да изглежда енергична и щастлива в тропическото море, ако исках някоя по-голяма риба да се подмами по нея.
— Знам, че Тони ще ми прости, защото той беше добър човек — продължи Мануел с напевния си глас и осъзнах, че за него не беше важно дали някой му отговаря или не, просто искаше да се чуе как го изрича. Но аз не исках Лусинда да слуша песимистичната му тирада. Тя бе заровила лице в коленете си почти през целия ден и не бе промълвила и дума. Сега беше вдигнала глава и слушаше напрегнато точно когато бих предпочела да спи.