— Не говори така, Мануел. Още не е свършило — казах аз.
— Тони винаги казваше същото. Той ме спасяваше от моментите на отчаяние. Имаше нещо в начина, по който говореше, което ме караше винаги да го слушам. Все му повтарях, че от него би излязъл чудесен проповедник, след като излезем от затвора.
— Тони би искал да бъдеш силен и да не губиш надежда. Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради дъщеря му. Тя се нуждае от теб, Мануел, и двете се нуждаем от теб.
— Знам, но тук трябваше да е Тони, не аз. Ще отнеса тази мисъл в гроба.
Рязко разместих въдицата.
— Лусинда те чува.
— Най-добре да знае истината — продължи той. — Винаги съм чувал, че преди да умре, човек има предчувствие, че краят е близо. Ако това е вярно…
— Млъкни! Разбра ли? — Ударих с въдицата по борда на лодката. Чу се остър звук, който нямаше да стигне доникъде в гъстия влажен въздух. Все едно бяхме в звукоизолирана килия. Мануел замълча и бавно се обърна на една страна. Разтревожих се, че съм го ядосала, защото не знаех на какво е способен в момент на гняв. Ами ако полудееше? Щях ли да имам силата и волята да го избутам от лодката, ако заплашеше безопасността ни с Лусинда?
Той кръстоса глезени и се сви в ембрионална поза под седалката. Видях, че ни гледа с едно око. Затвори го, щом го погледнах, и го отвори отново, когато се съсредоточих в риболова си. Можех да се престоря, че не забелязвам, че е буден, но не можех да устоя на изкушението да се обърна и да го погледна, защото ми напомняше на плъх, дебнещ под бюфета подходящия момент, когато да атакува, в каквото и да се изразяваше атаката.
— Има нещо във водата, лельо. — Гласът на Лусинда ме стресна и подскочих, при което едва не изтървах въдицата.
— Чувам го, плува около нас.
Издърпах въдицата в лодката и се изправих да се огледам. Водата още беше спокойна и се поклащаше с нежни движения, не видях нищо, само сребристата лунна светлина и облака, който почти я скриваше.
Лусинда се понадигна с възбудено изражение, почти треперейки от напрежение.
— Ето пак.
— Не чувам нищо, скъпа. Може да е въображението ти.
— Но точно в този момент чух тихо потропване по дъното на лодката, последвано от още едно.
— Навсякъде са — каза Лусинда, като въртеше глава във всички посоки, сякаш имаше някакъв радар в мозъка. Отново се взрях във водата и този път ги видях. Някакви очертания се местеха в сенките на морето. Можеше да са какво ли не — очертанията на Маями, огромен самолет или малка моторна лодка, достатъчно близо, че да я достигна с въдицата си.
Мануел се измъкна изпод седалката и седна по средата на лодката.
— Това са акули — каза той тихо.
Изведнъж видях силуетите им, острите перки, които се надигаха и спускаха в морето, обикаляха ни, плъзгаха се под нас в странни и фантастични формации. Вече ги виждах идеално. Ако погледнех по-отблизо, можех да се вгледам в черните им гладни очи. Търсеха храна. Усетихме още няколко удара в дъното на лодката. Акулите бяха силни и съсредоточени.
— Защо са толкова много?
Мануел седеше, прегърнал коленете си в същата поза, в която Лусинда бе прекарала почти целия ден.
— Сигурно се хранят. — Нови удари по лодката, този път по-бързи. Сякаш огромен мъж: блъскаше по дъното с голи юмруци. Лодката нямаше да издържи още дълго на подобен напор.
— Защо се блъскат в лодката, лельо?
— Не знам. Сигурна съм, че скоро ще спрат.
— Защото мислят, че сме храна, и няма да спрат, докато не се убедят, че не сме, или докато не ни изядат — обясни Мануел.
— Трябва да направим нещо, моля те, Мануел — обърнах се аз към него.
В този момент една от по-големите акули се блъсна отстрани в лодката и я изстреля напред към място, където се бяха събрали няколко стърчащи перки. Те имаха стратегия как да ни убият и телата им близо до повърхността бяха като лъскави подводници, паркирани наоколо. Зачудих се дали тези акули вече бяха придобили вкус за човешка плът. Колко сала бяха преобърнати от акули като тези тук?
Мануел се оглеждаше с любопитство.
— Не можем да направим нищо, освен да се надяваме да се появи нещо по-вкусно. Но не мисля, че е особено вероятно.
Грабнах греблата, които лежаха недокоснати от три дни. Никога не бях ги използвала и не бях сигурна какво да правя, но заех позата за гребане на Мануел и казах на Лусинда да седне по-далеч от мен. Греблата бяха тежки и неудобни, но бавно започнах да греба. Акулите продължиха да се блъскат в лодката и от двете страни. Мануел седеше невъзмутимо дори когато една акула ни блъсна толкова силно, че едва не разцепи лодката. Лусинда изпищя, аз също щях да изпищя, ако не влагах цялата си енергия в гребането. Греблата няколко пъти удариха акулите по гърбовете, които бяха твърди като стомана. Хищниците опитваха да ги захапят с надеждата някой да е достатъчно глупав да провеси ръка или крак към водата.