— Забрави! Не можеш да гребеш достатъчно бързо — каза Мануел. — Нямат друга храна. Искат нас.
Лодката щеше да се разпадне съвсем скоро. Знаех, че е въпрос на време. Издърпах греблата и се изправих, за да се огледам. Лусинда се държеше за краката ми и плачеше, викаше майка си. Ударите станаха по-бързи и равномерни. Сякаш акулите се строяваха, за да унищожат лодката, като добре трениран полк войници. Взех едното гребло и започнах да удрям акулите, които виждах да се приближават към лодката. Спомних си, че бях чела някъде, че те са особено чувствителни при носа. Затова започнах да се целя там. С последната останала ми сила блъсках с греблото по гърбовете им и крещях с всички сили на Бог и светците да ни помогнат. Надявах се отчаяните ми крясъци в нощта да ми дадат сили, за да подплаша врага, злите духове, самата смърт. Можех да си представя да умрем от удавяне или обезводняване, ако се стигнеше дотам, но моля те, Боже, само да не бъдем изядени живи от акули — всичко друго, но не и това. Докато крещях, ги удрях по гърбовете, опашките, носовете. Блъсках водата и от двете страни на лодката с все по-бесен ритъм, сякаш бях обладана от духа на джунглата, черния дух, който побеждаваше всичко.
Точно тогава морето се надигна от всички страни и ни заля кръв и вода, смесена със слюнката на гладните акули. Изведнъж настана пълна тишина. Чуваше се само тихото плискане на вълните и нежният шепот на бриза. Огледах морето с вдигнато гребло и после го оставих бавно в лодката. Всички акули си бяха отишли. Никъде не се виждаше нито една перка.
Огледах лодката. Лусинда още стоеше свита и вкопчена в краката ми. Мануел пак се беше скрил под седалката. Без да губя повече време, взех отново греблата и се залових да греба, докато гърбът и ръцете ми пламнаха, а мускулите ми бяха пронизани от агонизираща болка, която надви страха ми от отвратителната, ужасна смърт.
Строполих се на пода на лодката и се обърнах да видя дали Мануел още надзърта като малък плъх. Исках да го погледна победоносно и да му заявя: „Нали ти казах, защо не ми помогна да се спасим?“. Той не беше там. Обърнах се на другата страна, но Мануел не беше на лодката. Мануел беше изчезнал.
Стиснах раменете на Лусинда и я разтърсих.
— Къде е Мануел, Лусинда? За бога, къде е той?
В трескавото си състояние не бях забелязала, че Лусинда плаче и скубе косата си толкова силно, че в юмруците ѝ имаше цели кичури.
— Той ми прошепна в ухото, че свободата е за живите — отговори ми между риданията си. — После изчезна и всичко утихна.
37.
Започнах да разбирам как времето се измерва различно в различните ситуации. В нормалния свят мисълта за саможертвата на Мануел щеше да ни измъчва със седмици и месеци, преди да се върнем към живота си. На лодката след час вече планирахме как да оцелеем.
Когато слънцето изгря, имахме чувството, че смъртта на Мануел се е случила преди година-две, а не преди няколко часа. Един час оцеляване се равняваше на месеци в реалното време и трябваше да се възползваме от всяка секунда… или с нас беше свършено. Нямахме храна и вода и по обед бяхме с лепнещи усти и лежахме сгушени под одеялото, което вече не си правехме труда да подпираме с греблата.
В делириума на жегата мислите ми постоянно се връщаха към Джереми. Той пиеше кафе на кухненската маса. Или беше време за вечеря? Той не готвеше много. Може би мама му правеше любимото му печено пиле и после му го опаковаше грижливо с множество пластове фолио, защото тя не разчиташе само на кутиите за храна. Той спи в леглото ни и протяга ръка към мен в съня си. Може би вече спеше с друга жена, защото не вярваше, че ще се върна. Сигурно си мислеше, че животът в Куба ме е погълнал напълно.
Никой не знае, че сме тук. Можеше вече да се носим в Атлантическия океан. Но водите на Атлантика бяха тъмни и грозни, а тези води си оставаха наситеносини в най-дълбокото и тюркоазени на места.
Лусинда, твоите очи са с цвета на морето. Когато ги отвориш и се обърнеш към мен, имам чувството, че очите ти са огромни кръгли прозорци към морската шир. Трябва да ти кажа това, но не мога да отворя уста, толкова е пресъхнала. Казах ли ти, че Джереми ми носи кафе всяка сутрин? Знае, че го харесвам с малко захар и сметана, и знае коя е любимата ми чаша. Сигурно ще ти носи кафе и на теб сутрин. Ще ти хареса ли това? Не ми отговаряш, защото пестиш енергията си, също като мен.