Той ме прегръща и плаче, и целува лицето ми отново и отново.
— Важното е, че си отиваме у дома, любов моя. Ти и аз, и Лусинда, отиваме си у дома.
38.
Всичко е както винаги, тюркоазеносиньото на морето се слива с още по-синьото небе. Двете с Алисия се чудим дали да смутим притихналите води, като поплуваме, или да останем, където сме, седнали на пясъка една до друга, притворили очи срещу слънцето. Една от нас скоро ще наруши мълчанието с някоя хрумнала ѝ мисъл. Обикновено това е Алисия, така че я чакам да си поеме дъх и да заговори, а през цялото време чувам шепота на морето и вятъра, който ме вика по име…
— Тя отвори очи. Сигурна съм. — Гласът на мама отекна в главата ми с такава яснота, че ако не бях отворила очи, те щяха да изхвърчат от орбитите си, за да я видят. Беше надвесена над страничната преграда на леглото ми и ме гледаше с подпухнали очи, а пръстите ѝ стискаха кърпичка. Татко беше до нея, успокояваше я, доколкото можеше, но гласът му също трепереше леко. И двамата не изглеждаха така, както ги помнех. Очите ми се фокусираха през леката мъгла на болката и осъзнах, че и двамата бяха отслабнали и лицата им изглеждаха измъчени от недоспиване. Можех само да гадая как им изглеждах аз.
Страхът в очите им пламна отново, когато опитах да размърдам устни, за да заговоря. Усетих как някакъв огромен камък притиска диафрагмата ми и ме оставя без дъх. Все пак успях да задам един въпрос:
— Къде е Джереми?
Мама се освободи от ръцете на татко и се хвърли върху мен на леглото, преди той да успее да я спре.
— Той е тук, Нора. О, мили боже, бебчето ми, сладката ми Нора! — Строполи се на един стол и заплака, както несъмнено бе правила дни наред.
Татко се наведе напред. Опитваше да владее емоциите си заради мен, но ръката му трепереше, когато докосна рамото ми и го стисна по начин, който издаде собственото му тихо отчаяние.
— Джереми е добре, Лусинда е добре, и ти също.
Опитах да хвана ръката му, но усетих неудобството на някакво чуждо тяло в носа си. Посегнах да го махна, но татко ме спря нежно:
— Това ти помага да дишаш, но скоро ще го извадят, ще видиш.
Кимнах и му позволих да върне ръката ми до тялото.
— Къде съм?
Мама бе възвърнала самообладанието си и придърпа стола си напред, така че се озова почти на нивото на очите ми. Плъзна ръка през преградата на леглото и стисна рамото ми.
— В болницата в Маями сме. Лусинда също е тук, в детското отделение. Джереми е при нея в момента, но съм сигурна, че ще се върне скоро. Не се е отделял от леглото ти два дни.
— Веднага щом научихме, че са ви намерили — продължи татко, — взехме първия самолет насам. Пристигнахме вчера и ще останем колкото време имаш нужда от нас, Норита.
Сълзите потекоха по бузите ми и отново се почувствах като дете, крехка и уязвима, сякаш ме бяха уличили в ужасна лъжа. Но трябваше да задам въпроса и да се отърва от изгарящото напрежение, което изпитвах, откакто бях заминала за Куба против волята им.
— Още ли ми се сърдите?
Мама заговори първа, както знаех, че ще направи, и напрежението в гласа ѝ беше осезаемо:
— Ти направи нещо глупаво, Нора. За дете, което никога не е вършило глупости, беше напълно неразбираемо и мога само да кажа… — Очите ѝ пламнаха и татко постави длан на гърба ѝ, за да ѝ напомни нещо, което бяха обсъждали по-рано.
— Нора вече не е дете — каза тихо той.
Мама подсмръкна и споменът за този проведен по-рано разговор значително я укроти.
— Не, вече не е дете. — Тя се освободи от гнева си с една продължителна въздишка и ме погледна с толкова надежда и любов, че можех само да ѝ се усмихна. Усещах лицето си схванато, сякаш не бях се усмихвала от седмици.
Вечерта, когато останахме сами, Джереми легна до мен, като внимаваше да не затисне някоя от многобройните тръбички или системи, прикрепени за ръцете и лицето ми. Отпусна глава върху рамото ми и се настани удобно, доколкото бе възможно.
Затворих очи и опитах да си представя, че бръмченето на апаратите наоколо е шепотът на вятъра в палмите, но не успях да извикам в съзнанието си образ, който да ме успокои. Ужасът, който бях изпитала, преди да ни спасят, ме връхлиташе на вълни, сякаш още бяхме в морето и се борехме за живота си.
— Имам вълнуващи новини — каза Джереми тихо в ухото ми. — Лекарите вярват, че има надежда Лусинда да възстанови отчасти зрението си. Не е сигурно и още не съм ѝ казал нищо, но те вече се свързаха със специалисти в Калифорния.
Сърцето ми затуптя бясно, когато чух това. Копнеех да изтръгна всички системи и тръбички от тялото си и да отида при нея.
— Кога мога да я видя? Трябва да я видя, Джереми.