— Утре. Обещавам ти, още сутринта ще се погрижа за това. Тя е добре, любов моя. Тя е удивително силно дете и когато започне да вижда, ще бъде още по-силна.
Дишането му стана по-дълбоко и равномерно и си помислих, че е заспал, когато той каза:
— Не ме оставяй повече, Нора. Никога повече не ме оставяй сам.
Като се върнахме в Калифорния, мама пристигаше всеки ден с най-различни сготвени кубински ястия и десерти, за да ни помогне да се възстановим от изпитанието. Лусинда чуваше колата ѝ още по улицата, преди ние с Джереми да я забележим на алеята пред нас. Тя отваряше вратата, преди мама да позвъни, и я следваше в къщата, очарована и възхитена заради специалитетите, които излизаха от кафявите хартиени торби и множеството пластове фолио. Въпреки опаковките, които биха засрамили космическата програма на НАСА, Лусинда успяваше да разпознае безпогрешно ароматите на говеждо с черен боб и лук, месо с картофи, пиле с ориз.
Мама подреждаше храната върху пластмасови подноси, за да мога да ям в леглото, тъй като бях твърде уморена да седя на масата. Тя стоеше права и гледаше нетърпеливо със скръстени ръце, докато ние започвахме да ядем.
— Много е вкусно, бабо Рехина — обявяваше Лусинда и мама грейваше доволно и заради комплимента, и затова, че Лусинда я наричаше „баба“.
Спомнях си колко дистанцирано се държеше мама с Лусинда при първата им среща в Маями. Очаквах го. Мама винаги беше защитавала упорито традиционните ценности по отношение на семейството, живота, сърдечните връзки, и не приемаше лесно поражение. Беше критикувала открито и твърде дълго брака на Алисия с Тони, за да приеме Лусинда веднага, особено пред погледите на всички. Мисля, че я винеше, защото се бях изложила на риск заради нея. Всъщност в онези първи няколко дни Лусинда изглеждаше като въплъщение на всичко, което беше сбъркано в Куба и преди, и след революцията.
В деня преди да ни изпишат от болницата, семейството се събра в стаята ми. Лусинда седеше близо до мен, както предпочиташе, слушаше разговорите, в които нови гласове се смесваха с познатите ѝ. Мама бе особено оживена от перспективата да се върнем в Калифорния. Татко дори говореше, че ще организират парти по случай завръщането ми. Мисълта предизвика сълзи от радост, които започнаха да се стичат по бузите на мама за трети или четвърти път в този ден.
Лусинда протегна ръка и нежно докосна бузата на мама с върха на пръста си.
— Пак плачете, госпожо Рехина.
Мама кимна, но не каза нищо.
Лусинда се замисли за момент. Очите ѝ блестяха, когато се обърна с лице към новата си роднина.
— Мама винаги казваше, че е добре да си поплачеш колкото ти се плаче, стига сълзите ти да падат върху някого, когото обичаш.
Лицето на мама се изкриви от болка и тя опита да преглътне нещастието си и да надмогне рефлекса да възрази категорично — умение, което бе усъвършенствала през годините. Беше готова да заяви на малката да си запази мнението за себе си. Но вместо това я прегърна, заплака открито и намокри къдравата глава на момичето с пороя си от сълзи. Не пусна Лусинда от прегръдката си дълго време и оттогава настояваше тя да я нарича баба Рехина. Не позволяваше никаква критика по адрес на скъпата ѝ Лусинда от когото и да било. Когато веднъж татко отбеляза колко наивна беше Лусинда за възрастта си, мама вирна брадичка и го постави на мястото му:
— Хосе, направо не проумявам как може да си отгледал две дъщери и да не знаеш нищо за децата. Това дете е надраснало възрастта си във всяко отношение и няма да се изненадам, ако открият, че е гениална, когато тръгне на училище. Помни ми думата!
Мама гледаше намръщено и все по-разтревожено как побутвах из чинията си храната, която тя бе приготвила толкова старателно. И тя, и аз, и всички останали знаехме, че не съм яла от дни. Истината беше, че нямах никакъв апетит, а кубинската храна ми бе особено неприятна. Пикантните подправки, сосове, лук и чушки, които преди толкова обичах, сега караха стомаха ми да се преобръща от отвращение. Спях през повечето време и се оплаквах от тежест в гърдите и стомаха, която не ме бе напускала от излизането ми от болницата.
Мама поговори приглушено с Джереми, когато той се върна от работа в късния следобед, и съпругът ми дойде и седна до мен. Аз лежах на канапето. Почти не бях помръднала от обяд, интересувах се от начина, по който светлината преминаваше през филтъра от листата на дърветата по залез и създаваше причудлива дантела на стената срещу мен. Взирах се в нея сякаш от часове.
— Няма да се оправиш, ако не ядеш, Нора.
— Знам.
— Докторът поръча да качиш няколко килограма, но това изобщо не се случва. Всъщност дори си отслабнала и…