— Казах, че знам! — Никога преди не бях повишавала глас на Джереми и обидата и объркването в очите му ме стреснаха за момент, но когато той излезе от стаята, нямах сили да направя или кажа каквото и да било. Отново бях хипнотизирана от сенките на надвисналата нощ и очарователните форми, които се движеха в ъглите на притъмнялата стая.
Един приятел на Джереми от университета — психиатър, дойде да ме види след няколко дни. Беше приятен човек с двойна брадичка и очила с дебели рамки и настояваше да го наричам Питър, а не д-р Милс. Това беше една от привилегиите да съм съпруга на преподавател в университета, помислих си аз и отговорих на въпросите му, доколкото можах. Да, имах много малко енергия и не се сещах за много неща, заради които да ми се прииска да стана от леглото и да се облека. Не, нямах проблеми със съня, всъщност предпочитах да спя повече от всичко останало, защото само тогава се освобождавах от горчивата празнота, която ме разяждаше като отвратителен червей. Не, нямах апетит, от вида и мириса на храна, особено кубинска, ми се гадеше. Не, не бях мислила за самоубийство, но напоследък бях мислила много за смъртта и за това какво спокойствие имаше в нея.
Питър ме слушаше и кимаше, сякаш разбираше всичко. Наместваше с един пръст очилата си на мястото, за да може да ме вижда ясно.
— Според теб каква е причината за депресията ти? — попита ме той направо.
Да му кажа ли? Можех ли да му кажа? Вгледах се в очилатото му лице. В края на краищата той беше психиатър и бе чувал от пациентите си много по-странни неща от тези, които аз бих могла да кажа.
— Сърцето ми — осмелих се аз.
— Сърцето ти? Какво му има? — попита той, заинтригуван.
— Имам чувството, че съм го подарила или загубила и сега опитвам да живея с… — Погледнах го, за да видя дали следва мисълта ми, и се почувствах насърчена от съсредоточеното му и мило изражение. — Че живея с призрачно сърце, а не с истинско. — Сълзите тихо потекоха по лицето ми като ручеи.
— Разбирам. Призрачно сърце — повтори той и кимна отново.
— Беба ще знае какво да направя, но тя е далече, в Куба, и не мога дори да ѝ напиша писмо, защото тя не може да чете.
— Беба?
— Беше ни прислужница в Куба и знае толкова много неща, неща, които обикновените хора не знаят.
— Разбирам — каза той и се замисли за миг. — Това призрачно сърце, за което ми спомена, разкажи ми още за него.
— Не съм сигурна как да го опиша. То е тази част от човека, която можеш да раздаваш, без да загубиш идентичността си, но някак аз се обърках и раздадох истинското си сърце и затова сега не чувствам нищо, дори и глад, и не ме интересува, че не се оправям. Вече не мисля дори за Джереми или Лусинда. — Скрих лицето си, засрамена от това ужасно признание, което не бях посмяла да направя дори и пред себе си до този момент.
Той ми даде време да се овладея.
— Сега разбирам колко много те разстройва това, Нора. Мисля, че засега е най-добре да си почиваш възможно най-много. Можеш ли да го направиш?
Кимнах покорно и Питър си тръгна, след като ме увери, че няма да каже на Джереми или майка ми какво изпитвах. Знаех, че това ще ги разтревожи още повече. Но той каза, че ще трябва да говори с Джереми и да му даде препоръки да си почивам.
Не бяха минали и пет минути от тръгването на Питър, когато Джереми влезе в стаята и седна до мен. Напоследък нямаше нищо против да седи с мен дълго време, без да казва нищо, сякаш мислеше, че не ми се говори, но знаех, че този път той имаше нужда да говори. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, устата му бе вечно напрегната от тревоги, които едва удържаше под контрол.
— Питър мисли, че трябва да отидеш в болница за известно време.
— В болница? Психиатрична болница ли?
— Смята, че си преживяла много повече, отколкото хората могат да издържат, и че може да ти е от полза да получиш специализирани грижи.
— Ти също ли мислиш, че трябва да постъпя в болница?
Джереми сведе глава и сълзите закапаха по ръката му, тежки, полузамръзнали късчета болка.
— Не знам какво да мисля, Нора. Преди си мечтаех да прекарам остатъка от живота си с теб. — Впери в мен очи, които преди винаги бяха уверени и спокойни, бяха моето сигурно убежище. Сега бяха безпомощни и ме умоляваха. — Не искам да те загубя. — Задави се от риданието си. — Мислех, че съм те загубил веднъж, и после… — Стисна ръцете ми. — Искам само пак да си добре. Искам моята Нора да се върне.
— Дай ми време до Коледа — помолих го аз. — Ако не съм по-добре дотогава, ще отида в която болница ме пратите вие с Питър. Обещавам.
Коледа беше след по-малко от седмица.
Сънят, който очаквах, дойде в една от онези редки нощи в Южна Калифорния, когато температурите падаха почти до нулата. Аз отново съм дете. Двете с Алисия се държим за ръце, застанали там, докъдето стигат вълните, и гледаме как приливът танцува по брега. Смеем се, а краката ни стъпват бързо по мекия пясък и чувстваме как песъчинките се плъзгат между пръстите ни. Алисия ме бута към вълните, смее се, дразни ме по обичайния си добродушен начин. Пръстите ѝ се сключват като змия върху ръката ми и не мога да се освободя, а тя ме дърпа все по-дълбоко, докато започваме да се носим във водата като медузи, вдишвайки спомени и лица през хрилете си. Поглеждам в дълбините на морето и виждам зелените очи на Тони да блестят, отразили образа на неговата любима; изгорелите рамене на Мануел, приведени над лодката, от която лови риба; чичо Карлос, който свири на китара на верандата; леля Панчита, усмихната любопитно през дима от пурата ѝ; дядо, изправен край морето след дълго плуване.