При едно от нашите гостувания, точно когато започваше ритуалът с пурите, родителите на Алисия я докараха, за да прекара остатъка от седмицата с нас. Леля се зарадва много и двете с Лола преместиха с тропане разтегателното легло в голямата стая, където спяхме ние с Марта. Като допряха нейното легло до моето, мрежата против комари можеше да покрие и двете.
Щом стана време за лягане, Лола си тръгна, а леля дойде да ни завие, но преди да намести мрежата против комари и да я провери за дупки, заключи външните врати. Това ѝ отне известно време, защото всяка стая в къщата имаше едно и също тежко дървено резе. В къщата отекнаха звуците от залостването на всяка врата. По същия начин леля затвори и прозорците, само че те бяха с метално резе, което се заключваше лесно. Щом приключи с това, леля провери всяка врата и прозорец още веднъж, за да е сигурна, че не е пропуснала някой. Целият процес отне почти половин час.
— Май се готвиш за ураган — казах аз.
Леля седна на леглото ми и ни погледна трите с уголемените си от очилата очи.
— По-лошо. Заслушайте се.
Отначало не чух нищо, освен щурците, които винаги започваха да свирят след залез-слънце, но после го долових — тих ритмичен тътен, който сякаш излизаше от земята, навсякъде около нас, едновременно от всички посоки и от никоя конкретно. Сърцето ми заби по-силно, в трескавия ритъм на африканските барабани, които разпознах и които ставаха все по-силни и по-бързи.
Алисия скочи от леглото си на моето и се пъхна под завивката.
— Разкажи ни за барабаните, лельо — помоли тя, въпреки че и двете бяхме чували историите и преди. Знаехме слуховете за хора, паднали на земята и завладени от зли духове, виещи се като змии. И те бяха късметлиите. По-нещастните се превръщали в кози или дори в скали и дървета. Най-страховитите истории бяха за кървави жертвоприношения. За убити пилета, прасета… и бели деца, които са били толкова непослушни, че родителите им вече не ги искали.
Марта отхвърли завивката си и изтича да седне в скута на леля Панчита. Вкопчи се в нея като бебе, а аз подбелих очи, макар че и по моя гръб плъзнаха ледени тръпки.
Леля погали Марта по косата.
— Не се страхувай, мъниче. Само ви дразнех. Това са барабаните на сантерия. Тази вечер са по-шумни. Това е музиката на Африка, много е стара и чернокожите вярват, че има специални сили.
— Какви сили? — попита Алисия.
Леля се замисли.
— И аз не ги разбирам напълно. Но ако се страхувате, когато чуете барабаните, трябва да кажете „Отче наш“ и молитвата на Богородица за по-сигурно. Повтаряйте си ги, докато заспите. Хайде, лягайте и ще ги кажем заедно.
Марта се върна в собственото си легло, а ние издърпахме ленените чаршафи до брадичките си и сключихме длани. Молехме се тихо, на фона на барабаните, които отекваха плътно и дълбоко, както би звучала джунглата в сърцето на Африка. Опитахме да пренебрегнем опияняващия ритъм, който ни принуждаваше да се молим с неговото френетично темпо.
— Отче наш (туп)… Да се свети (туп)… името Ти (туп)…
Молитвите ни не бяха звучали толкова красиво никога преди. Исках да ги изрека отново, да ги изпея на висок глас. За пръв път исках да танцувам, докато ги изричам, да пея „Амин“ в ритъма на изпълнената с радост и мистика музика на барабаните. Изведнъж тичах боса сред гъста горска зеленина, копнееща дивият дух да ме отведе и да ме научи на законите на подземното царство. Мястото, за което Беба ми беше разказвала, сигурно беше красиво, а унесът идваше с лекота там, където сънищата следваха ритмите на нощта.
— Лека нощ, скъпи мои племенници — чух да казва леля Панчита, като затвори мрежата за комари и изгаси лампата.
Откакто бях малка, се чудех какво ли е да станеш жена. Представях си, че трансформацията става постепенно, по същия начин, както розата разтваря венчелистчетата си едно по едно, докато накрая се разкрие пълното ѝ великолепие. И когато попитах мама и Беба дали е така, те го потвърдиха, а после бързо смениха темата. Но при Алисия не се случи така. Алисия стана жена съвсем изведнъж, и то пред очите ми, а след този ден тя вече никога не беше същата.
На следващата сутрин седяхме на обляната от слънцето веранда на леля Панчита, дремехме и си бъбрехме, окъпани от топлите лъчи, гледахме как пчелите кръжат над празните чаши от сок, които бяхме оставили на стъпалата. Леля и Лола се люлееха на столовете си, пиеха кафе и коментираха необичайната горещина на деня.