— Тони, защо барабаните биеха толкова силно снощи? — попита Панчита.
Очите на Тони проблеснаха развеселено.
— Изплаши ли се, доня Панчита?
— Със сигурност. Помислих, че самият сатана танцува на леглото ми. Едва заспах!
Лола и Тони се засмяха и забелязах, че зъбите на Тони бяха идеално равни и бели. Мама винаги казваше, че чернокожите имат най-хубавите зъби, и явно беше права, макар да знаех, че Тони не е чернокож, а мулат. Мама също казваше, че мулатите са най-красивите хора, защото са взели най-хубавите черти и от белите, и от чернокожите.
— Не се плаши. Снощи сатаната беше надалеч. Приготвяха се за церемонията по посвещаване тази вечер. — Тони още се смееше, докато обясняваше това, и макар че говореше на леля, стоеше обърнат към Алисия.
— О, мили боже, значи, и довечера ще има барабани! Трябва да направя повече кафе и този път още по-силно. — Леля отиде да прави кафе, а Алисия бързо седна на люлеещия се стол. Кръстоса крака и опипа с пръсти подгъва на полата си.
— Ще ходиш ли там довечера?
Тони се усмихна мило и отговори:
— Ще ходя.
— И какво ще правиш?
— Ще танцувам с приятели… ще се веселя.
— Обзалагам се, че си добър танцьор.
Усмивката на Тони грейна отново и за момент той сякаш загуби самообладанието си, а погледът му бързо обходи Алисия от глава до пети, като се задържа на голите ѝ крака, насочени право към него и разтворени съвсем леко, колкото да пъхнеш лист хартия между тях, но все пак разтворени. Всичко се случи толкова бързо, че ако бях мигнала, щях да го пропусна. Но го видях, зърнах и лекото потрепване на ръката на Алисия, когато отмести един непокорен кичур зад ухото си.
Изведнъж се почувствах виновна и се обърнах към Марта, която бавно се приближаваше към коня на Тони. В този момент леля Панчита се появи с поднос, отрупан със сладки и три чаши кафе. Тони се изправи да ѝ помогне за подноса, но после се извини и каза, че има работа в града. Зарадвах се да го чуя.
След като се сбогува набързо с всички и се усмихна по-продължително на Алисия, той скочи на коня си и се отдалечи по пътеката. Беше почти стигнал до пътя, когато Алисия грабна шепа курабийки и ги уви в салфетка. Скочи бързо по стъпалата на верандата и хукна след него, и макар че конят му се изнерви леко, тя не се изплаши да протегне ръка и да му подаде курабийките. Той посегна да ги вземе, но тя не ги пусна веднага и ръцете им се докоснаха. Видях това, макар че престорено се дивях на изпражнението, което конят беше оставил след себе си и което Марта ми сочеше и коментираше оживено.
С облекчение видях как лъскавата задница и дългата опашка на коня се отдалечиха и странните усещания, които ме бяха връхлетели при появата на Тони, започнаха да се разсейват. Отново си бях аз. Алисия обаче изглеждаше като обсебена и до края на деня се люшкаше между меланхолия и възторг. Не обърна повече никакво внимание на нас с Марта, а предпочете да седи на верандата с леля Панчита и Лола и им зададе безброй въпроси за Тони. На колко години е, къде се е научил да язди така добре, каква работа има в града, с каква точно дума се описва цветът на очите му. Трябва да беше прекарала цял час, размишлявайки над този въпрос, и накрая заключи, че очите му са с цвета на небето по здрач, точно преди да се появят звездите.
Двете с Марта опитахме да я съблазним с разходка през полето със захарна тръстика или с игра на домино, но тя ни отряза и продължи да зяпа замечтано пътя, по който Тони беше заминал към града.
Накрая, когато Алисия се убеди, че е научила всичко възможно от Лола и леля Панчита, стана от стола си, въздъхна шумно и се оттегли в къщата, като се усмихваше и си тананикаше някаква мелодия, която само тя чуваше.
— Мисля, че племенницата ти се влюби — каза Лола и си взе от последните курабийки от подноса.
Леля Панчита кимна и замислено сдъвка своята курабийка.
— Няма съмнение в това.
Тази вечер отново казахме молитвите си под звуците на барабаните. Те бяха още по-оглушителни и бързи. Лесно можех да си представя танците около огромния огън, гигантските сенки, подскачащи върху дърветата, нанизите с мъниста на вратовете им, подскачащи и улавящи светлините като миниатюрни планети в трескава орбита. Представих си главите им, увити с кърпи, някои облечени изцяло в бяло като Беба, как се полюшваха и подскачаха в хипнотичен ритъм. Дори и на такова разстояние, не можех да не тактувам с пръсти под одеялото, отмервах прекрасния ритъм, който туптеше като ранено сърце, молещо за любов, готово да замени живота си за изкушението. Всяка цена си заслужаваше за момент на блаженство. Така ми беше казала Беба и въпреки че нямах представа какво означаваше това, звуците ми харесваха повече от всичко, което бях чувала.