Веднага щом леля изгаси лампите, дишането на Марта стана дълбоко и равномерно, но усещах, че Алисия е още будна и чака в тъмното, притаила дъх. Бях ѝ сърдита, откакто си бе тръгнал Тони, и отказах да ѝ отговоря, когато, застанала пред огледалото, ме попита как харесвам косата ѝ повече: на опашка или пусната свободно.
Погледнах към леглото ѝ, но тя лежеше по-ниско от единствения лъч лунна светлина, проникващ през капаците на прозореца, и не я виждах.
Затворих очи. Звуците на барабаните се плъзнаха в съня ми и гневът започна да се топи с очакването за новия ден. Със сигурност утре всичко щеше да бъде постарому. След закуска щяхме да седнем на верандата и да си измислим някоя нова игра. Марта щеше да ни преследва в полетата със захарна тръстика, а леля щеше да ни мъмри да не се цапаме, защото можело да дойдат гости. Вече се усмихвах доволно, когато чух Алисия да ми говори. Отначало помислих, че сънувам, защото гласът ѝ беше съвсем тих. Но после я чух отново, отчаян шепот:
— Нора, отивам там.
Отворих очи и я видях седнала на леглото. Лицето ѝ беше огряно от лъча лунна светлина, а очите ѝ изглеждаха огромни от вълнението, което ги изпълваше. Беше облечена с бялата рокля, която обикновено носеше на неделната църковна служба.
— Защо си облечена така?
— Отивам при барабаните. Отивам да видя Тони.
Не повярвах на ушите си. Отиваше при барабаните? Отиваше да види Тони? Огромните врати на къщата на леля бяха заключени и залостени, всички до една. А барабаните… барабаните не бяха за нас.
Канех се да протестирам, но тя притисна длан към устата ми и долових върху пръстите ѝ горчивата нотка от скъпия парфюм на леля Панчита.
— Тихо и не опитвай да ме разубеждаваш. Трябва да видя Тони. Знам, че не разбираш.
Тя беше права. Не можех дори да проумея какво я бе прихванало да излиза през нощта с риск за живота си, за да се види с този мъж, с който и да е мъж. Тя беше още дете, момиче. Но в този момент, с осветената от луната разпусната коса, тя наистина изглеждаше като зряла жена. Не беше лицето ѝ, нито напъпилата женственост на тялото ѝ, а изражението на очите ѝ: категорично, самоуверено, грейнало от пламъка вътре в тях.
Тя дръпна ръката си от устата ми.
— Сега ли ще отидеш? Среднощ? — прошепнах аз.
— Знам, че Тони ще бъде там. Можеш да дойдеш, ако искаш.
Поклатих глава, ужасена от идеята да дръзна да изляза в нощта. Това беше отвъд забраненото, много по-лошо от плановете ни да избягаме. Това беше смъртоносно за душата.
— Аз… не мога.
Алисия отмести завивката, приглади полата си и забелязах, че е с обувки, но без чорапи, голите ѝ глезени отразяваха лунната светлина. Без да каже и дума повече, тя приближи вратата, която водеше към полето. Постави длани върху дървеното резе, застина за миг, после го вдигна и го подпря на стената, без да издаде звук. Марта не се размърда въпреки скърцането на пода и на вратата, която Алисия отвори бавно, почти недоловимо.
Звуците на барабаните нахлуха в стаята ни. Алисия затаи дъх, после прекрачи прага и изчезна в нощта.
Макар че беше топло и влажно, треперих под завивката си часове наред. Останах в леглото, напрягах очите си в мрака и се молех не по-малко пламенно от всяка монахиня или свещеник, изоставих стиховете, които бях запомнила преди години, и говорих на Бог със собствения си глас, отчаяно призовавайки помощта му. Но повече от всичко се вслушвах в звуците, които се носеха в нощта. Това навън стъпки ли бяха? Дали Алисия не се беше осъзнала? Може би се връщаше? Или тези, които я бяха заловили, сега търсеха още жертви?
Отново затворих очи.
— Нека този кошмар свърши, мили Боже — молех се трескаво аз. — Моля те, нека свърши, нека слънцето изгрее над хребетите на зелените планини и ние да седнем да пием кафе с мляко, както всяка сутрин, а после да играем домино на терасата.
Но барабаните ставаха все по-шумни и аз не се съмнявах, че това е ритъмът на смъртта. Бяха заловили Алисия и я подготвяха за жертвоприношение. Тони се усмихваше и призрачнозелените му очи блестяха при вида на съвършената му жертва. Как можех да лежа и да позволя това ужасно нещо да се случи? Трябваше да спася Алисия. Тя би направила много повече за мен. Знаех, че е така.
Отметнах завивката и се измъкнах от мрежата против комари. Коленете ми трепереха, докато търсех чехлите си под леглото. Изключително предпазливо отидох до вратата и подадох нос навън. Въздухът беше студен и зловещ, вятърът се бе променил. Звуците на барабаните вибрираха в нощта — между дърветата, отекваха в земята, във всяко стръкче трева.
Излязох на верандата и се взрях в сенките на нощта. Всичко беше тъмно и росно зелено. Звездите бяха обсипали тропическото небе. Погледнах назад към стаята, за да се уверя, че Марта не се е събудила, и продължих стъпка по стъпка по стъпалата на верандата. Бях минала две, оставаха ми още три. И после какво? Огромното поле лежеше пред мен, после гората с дървета, които тънеха в сенки дори и през деня. Отвъд тях беше Сан Николас — селото, в което живееха само чернокожи, включително Лола и Тони, без съмнение. Алисия сигурно беше поела по черната пътека през гората и ако исках да я намеря, трябваше да позволя на мрака пред мен да ме погълне.