— Когато си легнат в леглото нощем и вече са женени, защото това се прави, след като са женени, мъжът пъха своята пишка в отвора на жената. Там долу има отвор, през който излиза кръвта.
Знаех за кръвта от мама. Тя се беше изчервила, когато една сутрин ѝ показах, че бельото ми е изцапано с кръв. Бях убедена, че умирам. Но вече бях навършила тринайсет, а кръвта не се беше появила отново, макар че проверявах бельото си внимателно, откакто мама ми бе обяснила за това. Радвах се, че не се бе случило повторно, макар мама да ми беше казала, че ще се случи и че това щяло да означава, че вече официално съм млада дама.
— Ти вече имаш ли месечно кръвотечение? — прекъснах Алисия.
— Да. А ти?
Кимнах смутено, без да съм сигурна защо.
— Накараха ме да обещая на Бог, че никога вече няма да говоря с Тони, нито да бъда с някой мъж, особено чернокож. — Алисия вдигна поглед, очите ѝ бяха изпълнени със срам. — Не мога да обясня какво чувствам. Някаква странна болка в сърцето винаги когато си мисля за него или изрека името му. Тази болка ме кара да мисля, че съм най-голямата късметлийка на земята, защото съм го познавала, а в други моменти ми се иска да умра. Молих се толкова силно това чувство да си отиде, за да мога да стана отново такава, каквато бях, преди да го познавам, но не мога да спра да мисля за него. Затова трябва да му дадеш писмото. Ще му го дадеш ли, Нора?
— Ами ако те заловят отново? Какво ще стане?
— Не ме интересува. — Алисия очерта няколко кръга в пръстта до краката си и приглади полата си, оставяйки следи от мръсните си пръсти. — Ако не му го дадеш, ще трябва да избягам и да му го дам сама.
— Не… Ще го направя — казах бързо и помогнах на Алисия да се изправи, защото тясната пола ѝ пречеше.
Докато вървяхме към къщата, попитах:
— Завинаги ли трябва да носиш тези дрехи?
— Трябва да ги нося една година, за да съм сигурна, че Бог ще ми прости греховете. Дадох обет.
Поклатих невярващо глава — толкова обещания, които летяха наоколо като светулки и също като обетите на Алисия изчезваха през деня.
Минаха няколко седмици, преди да успея да изпълня обещанието си към Алисия. Седях на верандата на леля Панчита като нервен страж и чаках Тони с плика, вече измачкан и потен от постоянното местене напред-назад. Този ден само го бях местила от чекмеджето в джоба си, от джоба — в чантата, и после отново в чекмеджето. Нямах търпение да се отърва от него и макар че бях видяла Тони да минава с коня си два пъти покрай къщата по време на гостуването ни, леля Панчита и Лола бяха на верандата и щяха да ме видят, ако бях опитала да предам писмото. Чак при третата му поява ми се удаде чаканата възможност. И леля, и Лола бяха влезли в кухнята, за да приготвят следобедната закуска, и аз изтичах по стъпалата на верандата и след това по пътеката до пътя, като в същото време извадих плика от джоба на ризата си и го размахах като бял флаг.
Тони ме изгледа подозрително, докато тичах към него. За момент си помислих, че ще пришпори коня си в галоп, но той ме изчака и погледна малкия бял плик, сякаш беше пистолет.
— Това е за теб от Алисия — казах, задъхана и смутена.
Тони не посегна да го вземе от мен. Една вена, която се виждаше през гладката кафява кожа на врата му, пулсираше ритмично, а ръцете му се суетяха с повода, отпуснат върху бедрата му. Все още си оставаше най-възхитително красивият младеж, когото бях виждала, и в този момент ми беше ясно защо Алисия бе готова да рискува всичко, за да бъде с него.
Накрая се наведе, взе плика, вдигна го до устните си и вдиша дълбоко. После пликът се изплъзна от пръстите му и падна на земята, в прахоляка до копитата на коня.
— Кажи на братовчедка си да не ми пише повече писма, ако не иска да ме види обесен на най-близкото дърво — каза той с тъжно примирение. Сръга коня с пети и той се раздвижи. — И без това не мога да чета — добави той, като се обърна към мен още веднъж.
Върнах прашния плик на Алисия зад розовия храст в двора на леля Мария на следващата неделя. Тя ме накара да разкажа всичко с най-малки подробности, с точните думи на Тони, да опиша какво е било изражението на лицето му, с какви дрехи е бил облечен, и после ме накара да повторя всичко още поне три или четири пъти.
— Мислиш ли, че наистина ще го обесят? — попитах аз.
Дълбоката бръчка на челото ѝ се беше върнала, докато тя гледаше втренчено отхвърления плик.
— Мислиш ли, че наистина не може да чете?
6.
Пак чух барабаните в съня си. Ужасът, който бях изпитала в къщата на леля Панчита, сграбчи отново сърцето ми рязко и болезнено. Още чаках Алисия да се върне от срещата в гората с Тони. Времето беше спряло и аз започнах да треперя, докато опитвах да си поема дъх в хладния въздух наоколо. Щях да я загубя завинаги и трябваше да обясня с тракащи зъби какво е станало. По-лошо, трябваше да живея с мисълта, че не съм успяла да я спася.