Но този път имаше нещо различно. Звуците на барабаните бяха по-плътни, ритъмът, който караше пръстите на краката ми да се свиват от страх, беше заменен от някакво неравномерно бумтене, което ме събуди рязко.
Не бях у леля Панчита, а в собствената си стая, на седмия етаж в Хавана. Барабаните никога не се чуваха в града, само в дълбоките гори край малките градчета и полетата със захарна тръстика. А звуците, от които прозорците тракаха в рамките си, не бяха като барабаните, които бях чувала. По-скоро някакъв глух тътен се разстилаше над смълчания град като дъжд от електричество. Настръхнах от страх, не посмях да стана от леглото и да надникна през прозореца навън в нощта.
Лампата в коридора светна и изпод вратата на стаята ми се процеди слаба светлина. Чехлите на мама затупкаха меко към мен. Тя първо отвори вратата на Марта, но веднага я затвори. Марта спеше толкова дълбоко, че нищо не можеше да я събуди. Все се шегувахме, че и ураган да отвори прозорците ѝ и да я вдигне във въздуха, тя ще продължи да спи и ще се учуди, като се събуди, легнала сред дърветата на улицата.
Вратата ми се отвори бавно.
— Нора, будна ли си?
— Какви са тези звуци, мамо?
— Няма нищо, надалече са.
— Но какви са?
Мама влезе и седна на леглото ми. В сумрака забелязах, че леката бръчка между веждите ѝ, която се появяваше, когато мама се тревожеше за разни дреболии, като това кого да покани на вечеря или дали двете с Марта да сме с еднакъв цвят рокли на Великден, се беше превърнала в дълбока гънка. Заговори с внимателно подбрани и премерени думи:
— Някъде в града сърдити хора взривяват бомби.
— Защо?
— Искат друго правителство.
Седнах в леглото. Вече се чувствах по-спокойна, защото тя беше в стаята ми.
— Има ли нещо общо с това, което татко каза вчера, за хората, които били убити?
— Възможно е. — Бръчката ѝ се посмекчи. — Те също са били против правителството. Разбираш ли, има много хора, които искат Батиста да си отиде. Те искат свободни избори.
Бях дочула откъслечни разговори през годините, когато възрастните спореха на верандата, водеха дискусии, докато пиеха кафе в трапезарията, или когато мама и татко си говореха в колата. Всички наши познати бяха против Батиста и искаха ново, по-добро правителство. Откакто се помнех, се говореше за революция и свободни избори, но нищо не се случваше реално. Сега сякаш изведнъж нещата бяха започнали да се случват, плашещи неща.
— Вие с татко също ли искате Батиста да си отиде?
— Не по този начин. Свободни избори като в Съединените щати, това искаме ние. А сега заспивай.
От начина, по който прехапа устната си, отгатнах, че не иска да говори повече за това.
— Утре си на училище. Тук си в безопасност, там също ще бъдеш в безопасност.
Тя ме целуна по челото и затвори вратата зад себе си. Чух още един далечен тътен, но сега не звуците отвън ме държаха будна. Лицето на мама, разтревожена, опитваща се да ме успокои с несигурна усмивка на устните, беше образът, който ме преследваше. Тя се правеше на силна, а не беше силна, както обикновено, и това ме тревожеше по съвсем нов начин.
Затворих очи и се запитах дали Алисия чува експлозиите от къщата си. Дали трепереше в леглото си също като мен? Не, тя сигурно стоеше на прозореца, провесена навън, напрягайки се да види какво става. Ако Алисия беше тук, тя щеше да превърне това в приключение. Двете щяхме да се престорим на тайни агенти, които искат да спасят страната от Батиста, две красиви героини, които щракват с пръсти и подчиняват революционерите с хитрост и красота. След цяла нощ смъртоносни приключения, на сутринта всичко щеше да е спокойно и тихо. На масата щеше да ни чака кафе с мляко и прясно изпечен хляб, намазан с масло, а Беба щеше да се усмихне широко, със зъби, бели като бучки захар, и да ни каже, че ни предстои още един прекрасен ден.
Когато двете с Марта се върнахме от училище, Алисия и майка ѝ, леля Нина, седяха на дивана в дневната. Никога преди не бяха ни посещавали следобед през седмицата. Още по-необичайно бе, че татко си беше вкъщи, а той обикновено се прибираше от офиса часове по-късно. Вместо училищната си униформа, Алисия носеше бели бермуди, мокасини и жълт пуловер — дрехи, очевидно предназначени за уикенда. Леля Нина изглеждаше болна. Косата ѝ бе разрошена и няколко кичура бяха паднали от набързо оформения кок. Зачервените ѝ очи се стрелкаха в различни посоки из стаята, без да се спрат никъде конкретно, а между устните ѝ стоеше незапалена цигара. Опита да се справи със запалката, после хвърли и нея, и цигарата на масичката, зарови лице в дланите си и заплака тихо.