Татко седна на дивана до нея, замислен и скован. Беше очевидно, че я е гледал как плаче през по-голямата част от деня. Мама изтича от кухнята, когато чу риданията на леля Нина. Носеше чаша с горещ чай и примигна болезнено, когато разля част от него и изгори пръстите си.
— Това ще ти помогне да се успокоиш — каза тя и постави чашата пред леля Нина. После ни фиксира с поглед, който ни казваше: „Седнете и нито дума!“. Оставихме книгите си и седнахме направо на пода. Двете с Марта ставахме много послушни, когато бяхме изплашени.
Очите на Алисия също бяха подути от плач, но тя държеше ръцете си свити в скута и ни се усмихна леко, когато ни видя. Искаше да ни каже нещо, но и двете знаехме, че трябва да мълчим, да седим кротко и да слушаме, ако не искахме да ни изпратят в стаите ни. Усещах, че Беба подава от време на време глава през кухненската врата, докато приготвяше вечерята, за да чуе какво става. Очите ѝ бяха пламнали и тя често-често клатеше отвратено глава и мърмореше шумно, в израз на неодобрение към цялата ситуация.
Леля Нина отпи предпазливо от чая. Чинийката и чашата тракаха през целия път до устните ѝ и обратно до масата.
После тя разказа историята, която бе повторила вече многократно, сякаш сама не можеше да повярва, че се е случило.
— Слънцето още не беше изгряло, когато ги чухме. Казвам ви, той едва успя да се облече. — Леля Нина погледна нас с Марта и спря да говори, сякаш сега бе забелязала, че сме в стаята, но после отмести поглед и продължи: — Полицаите дойдоха след петнайсет, може би двайсет минути.
— Какво точно казаха? — попита татко. Лицето му беше спокойно, но очите му бяха помръкнали от страх, какъвто не бях виждала никога преди. Татко никога не се плашеше, понякога се ядосваше или нервираше, но никога не се страхуваше.
— Подозират, че е замесен във взривяването на бомби снощи, но той беше с мен цялата вечер. Изобщо не е излизал от къщи. Искаха да знаят къде е отишъл и аз им казах, че не знам… И наистина не знам, това е истината.
Татко прокара треперещи пръсти през косата си.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Нина.
— Мили боже, ще го убият ли, ако го намерят? — Леля Нина се хвърли на канапето, като едва не се стовари върху татко. Той подскочи и изгледа навъсено мама, сякаш очакваше тя да направи нещо.
Беба подаде глава през вратата на кухнята.
— Това са обикновени престъпници и трябва да бъдат застреляни — извика тя, преди да изчезне отново. Чух я как си мърмори в кухнята, докато тракаше с тенджери и тигани.
Мама коленичи до леля Нина и нежно приглади косата ѝ.
— Всичко ще бъде наред, Нина. Всички се молим за това. Всичко ще бъде наред.
Алисия хвана ръката на майка си.
— Татко знае как да се грижи за себе си. Не плачи повече.
— Тя е права, Нина. Карлос знае как да се грижи за себе си, винаги е знаел — увери я и татко, за да я успокои. Но по смутения му поглед и напрегнатата челюст отгатнах, че той си мисли за неща, които не може да обсъжда пред нас, неща, които биха разтревожили леля Нина още повече.
Останахме в стаята ми до края на деня. Времето беше чудесно, небето синееше ярко и морето проблясваше игриво в далечината, както винаги. Но улиците под нас бяха необичайно смълчани. Постоянното ръмжене на колите по широкия булевард беше сведено до откъслечния шум от някоя кола. Експлозиите от предната нощ бяха накарали мнозина да си останат вкъщи и веселието, типично за хаванските вечери, сега отсъстваше. Беше толкова тихо, че чувахме птиците по покривите и от време на време виковете на уличните търговци на тамалес или сок от захарна тръстика. Но дори и техните гласове звучаха различно. Сякаш не се интересуваха дали ще продадат стоката си, а бързаха да се приберат в домовете при семействата си, за да не се окажат на улицата по време на поредните експлозии.
— Ако Батиста залови баща ми, ще го убие — каза Алисия невъзмутимо, докато седеше на леглото ми, а босите ѝ крака се поклащаха. Забелязах олющени остатъци от розов лак по ноктите ѝ. Кога беше започнала да лакира ноктите на краката си? Далеч не бе изминала година, откакто беше отправила онзи обет пред Бог.
Марта ахна ужасено, а Алисия продължи:
— Ще го убият точно както са убили другите. Затова той трябваше да се скрие. А когато Батиста си отиде, той ще може да се върне.
— Някои казват, че никога няма да си отиде — вметнах аз.