— Тогава ще отида да открия татко в планината и ще живея с него там.
Натъжих се при мисълта чичо Карлос да е обречен на подобна съдба. Представих си го как свири на китарата си и пее кубински народни песни на другарите си, как им разказва шеги, които разсмиват всички, и те го потупват одобрително по гърба и му подаряват пури, защото той е толкова умен и забавен. Беше ми трудно да си го представя как прави нещо толкова сериозно, че да го принуди да се скрие от полицията. Дори и когато беше сериозен, а това не се случваше често, очите му продължаваха да се усмихват. Той щеше да успее да им се изплъзне, сигурна бях. Щеше да се измъкне от всеки капан благодарение на изключителното си чувство за хумор, с което би очаровал всекиго и би го накарал да му подари ризата си, камо ли кутията с цигари. А Алисия знаеше това по-добре от мен и затова не се страхуваше.
Но леля Нина не беше толкова уверена. Дните минаваха, без да получи вест от чичо Карлос, и отчаянието ѝ се усилваше. Тя отслабна толкова много, че хубавите ѝ рокли висяха на раменете ѝ като на закачалка. Говореше постоянно с треперещ глас и пушеше толкова много, че върховете на пръстите ѝ започнаха да пожълтяват. Сядахме на масата да хапнем вкусната храна, която Беба ни готвеше: пиле с банани, юка с чеснов сос, най-хубавите сладкиши в Хавана, а леля Нина не хапваше нито хапка. Беба клатеше глава, когато Нина отказваше от задушеното месо с картофи — любимото ѝ ястие, и мърмореше, че не може да яде. Накрая се взе решение леля Нина да отиде някъде далече от Хавана, за да излекува нервите си, а Алисия да остане при нас, за да може да ходи на училище.
Не бяхме прекарвали толкова много време заедно, откакто бяхме гостували на леля Панчита. Сега се гледахме в огледалото, докато слушахме плочи на Елвис Пресли, и се преструвахме, че отиваме на страхотни партита, за да се запознаем с най-готините момчета, които веднага щяха да се влюбят в нас, поразени от удивителната ни красота и танцувални умения. Марта, която все още се радваше, че изобщо я включваме, често играеше ролята на възрастната дама, която ни придружаваше на срещите, и ни гълчеше, когато позволявахме на младите мъже да ни хванат за ръка или да ни целунат по бузите, ако тя не гледаше. Двете с Алисия се редувахме да играем ролята на младите мъже и подозирах, че както и да изпълнявах ролята си, тя винаги си представяше, че съм Тони. Винаги Тони я канеше на танц и Тони разгонваше останалите ухажори, когато беше време тя да си тръгва за къщи. Веднъж, когато се престорих, че друг младеж ме е пребил и лежа на земята и моля за пощада, Алисия ме поправи.
— Тони никога не би се предал така — заяви тя. Играта продължаваше часове наред с най-различни вариации, а въодушевлението, с което ни заразяваше, оставаше в нас и когато отивахме да вечеряме, излизахме с мама на покупки или дори когато ходехме на училище. Изкарвах с лекота часовете в училище, защото знаех, че следобед щях да се радвам на компанията на Алисия.
Минаха месеци, а чичо Карлос не се връщаше. От време на време посред нощ или през деня се чуваха експлозии, но вече бяхме свикнали с тътена им. Не ни пречеха на ученето, домашните, вечерите, момичешкото бъбрене. Напротив — караха ни да се чувстваме непобедими. Когато случайно видехме разрушения от бомби, обикновено бяхме заинтригувани, не изплашени, сякаш минавахме край руини на някой древен град, а не край аптека, която знаехме от години. Но мама се напрягаше, започваше да крачи толкова бързо, че едва успявахме да я догоним, а зад слънчевите ѝ очила очите ѝ се пълнеха със сълзи. Знаех, че тя не иска Алисия да вижда сълзите ѝ, за да не събужда тревогите ѝ за чичо Карлос, затова не я питах защо плаче.
Алисия продължаваше да се чува с майка си по телефона всеки ден и един следобед, почти четири месеца след като се бе преместила у нас, тя затвори и съобщи с тържествено изражение:
— Мама си идва следващата седмица и ще се прибера у дома.
Почувствах празнота и загуба от тази новина, сякаш нашето великолепно парти беше дошло до своя край.
Чичо Карлос се появи няколко седмици по-късно, отслабнал и вечно нащрек, но въпреки това в добро настроение. Батиста беше напуснал Куба завинаги, прогонен от един красив мъж с гъста черна брада.
След това Фидел Кастро и революцията станаха единствената тема за разговор. Разбира се, всички бяхме чували за него и преди. Той се бореше от планината, подкрепян от малцина бунтовници, в продължение на години, но никой не го беше вземал на сериозно. Сега, когато и да пуснехме телевизора, Фидел се появяваше на екрана. Ако сменяхме канала, пак показваха Фидел. Ако включехме радиото, Фидел проповядваше идеите си за една нова Куба, която щяла да стане по-силна и по-богата и да заеме достойното си място сред останалите държави на Американския континент.