Измърморих някакво бързо извинение и оставих баба с моята рокля в ръце. Забивах стъпала в пясъка, докато вървях през плажа към морето. Изритах сандалите си и пристъпих в топлата вода. Копнеех за едно дълго пречистващо плуване, но за това трябваше да се върна до къщата и да взема банския си, а нямах желание да виждам никого. Единственото по-срамно от това да съм вечната втора, беше да покажа на останалите колко ми тежеше това положение.
Изведнъж пръстите на Алисия се появиха до моите във водата, розови нокти до моите кафяви.
— Защо си толкова ядосана, Нора?
Продължих да се взирам в пръстите на краката си, които бяха покрити от фин бял пясък.
— Защото не харесваш роклята си, нали?
Продължих да мълча.
— Можеш да облечеш моята рокля, ако искаш. Ако я харесваш повече, разбира се.
Пристъпих назад и седнах на ръба на вълните.
— Не, твоята рокля ти отива много. Просто понякога ми омръзва… да бъда незабележимата.
Алисия седна до мен.
— Ти не си незабележима, Нора. Красива си. Просто още не го знаеш.
Подразних се от това, че не ме разбираше.
— Но всички винаги ти казват колко си красива със зелените си очи и всичко останало. Единственото, което казват на мен, е да не стоя дълго на слънце, за да не заприличам на циганка.
Алисия се засмя.
— Не обръщай внимание на баба. Тя не разбира. Освен това някои рокли изглеждат по-добре, като ги облечеш, отколкото на закачалка. Мисля, че твоята е от тях.
— Може би — отвърнах аз. Изведнъж ми се доспа.
Някакво ухание на подправки се носеше от бриза днес.
Дали идваше от уличните търговци, които продават чеснови хлебчета с пълнеж, или просто морето е в пакостливо настроение? Главата ми се отпусна назад и косата ми докосна пясъка. Оставих слънцето да ме огрее с пълната си сила, без да се тревожа, че тенът ми ще стане още по-тъмен и че ще приличам на сянка в светлата си рокля. Когато погледнах Алисия, лицето ѝ също бе обърнато към слънцето — като слънчоглед, насочил лице към майка си.
Нямаше нужда да ходя на танците. Не бях момиче за танци. Нямаше нужда да се въртя и да чакам да бъда забелязана и ухажвана. Стигаше ми този миг на пясъка. Да знам, че морето винаги ще бъде синьо или зелено, или нещо по средата, и че винаги мога да обърна лице към небето и да намеря покой.
Алисия беше права. Роклята ми наистина изглеждаше по-добре върху мен, отколкото на закачалката. И баба беше права. Деликатният кремав цвят контрастираше приятно с тъмната ми коса и кожа.
Преди да тръгнем за танците, дядо се изправи пред нас и се усмихна гордо.
— Две красиви принцеси — каза той. — Едната красива и ярка като кубинските дни, а другата мистериозна и съблазнителна като нощите. — Той се обърна към баба: — И да не забравяме кралицата, която ни озарява със своята красота и денем, и нощем, и в слънце, и в дъжд.
Баба се засмя щастливо и го потупа по бузата. Тя носеше тъмносиня рокля на точки и гъстата ѝ чуплива сива коса беше оформена красиво на главата ѝ. Миришеше на сапун и лавандула, а малката ѝ черна чантичка висеше елегантно на ръката ѝ.
— Ами аз, дядо? Мен ме забрави — изтича Марта откъм верандата.
— Ти не си просто принцеса — каза дядо и я прегърна през рамо. — Ти си ангел, долетял от небето, и хубостта ти не подлежи на описание.
Марта се усмихна въпреки лошото си настроение.
Отидохме пеш до клуба, като вървяхме по тротоара край плажа. Слънцето вече залязваше и трептеше с искрящата топлина на тропиците. Небето беше гладко като сребърен поднос, приемащ божествено златните дарове на нощта с необичайна грация.
Миниатюрни светлинки трептяха хипнотизиращо по далечния бряг. Напомняха ми за блестящите партита, на които ходеха родителите ми, мама с красивата си рокля и татко с искрящо бяла ленена риза. Целуваха ни за лека нощ сред облак от парфюм и тракане на гривни и се потапяха в нощта, кикотейки се като деца. Те отиваха при онези прекрасни светлини и макар че напомняха за фантастичен карнавал, нас, децата, не ни пускаха там. Но тази вечер ние щяхме да влезем в този вълшебен свят за пръв път.