Скупчвахме се пред телевизора по всяко време на деня и нощта с очакването да научим някаква нова информация, която да ни даде надежда или да намали растящото ни отчаяние. Преобладаващото настроение беше мрачно и подозрително, сякаш бяхме на погребение на някого, който е бил убит и чийто убиец все още е на свобода, може би сред нас, може би в съседния апартамент или на същата улица. Можеше да бъде всеки в този несигурен и непредсказуем климат, но едно нещо беше сигурно: Кастро вече не беше Изкупителят, мъжът, който можеше да спаси Куба и да я постави на равна нога със Съединените щати, мъжът, който щеше да прочисти корупцията, наследена от Батиста и свръхбогатите му приятелчета, и да преобрази страната с блестящата чистота на демократичните идеали. Навсякъде царяха подозрения и страх, че обещанията на Кастро са били лъжливи и че внезапното му издигане на власт е подкрепено от най-малко демократичните хора в страната.
Знаехме, че експлозиите, които чувахме денем и нощем, бяха дело на противници на режима на Кастро, и споровете между татко и чичо Карлос започнаха отново. Чичо Карлос вярваше, че войнствената позиция на Кастро е необходима в тези несигурни времена и че тя ще се промени, когато се установи стабилност. Той беше убеден, че все още имаше възможност за демократично решение на ситуацията. Но татко беше загубил всякаква надежда. Той седеше на стола си, облечен в безупречно изгладените си костюми и лъснати обувки, слушаше звуците от разрушенията по улиците и гледаше как Кастро жестикулира от екрана. Клепачите му натежаваха от недоспиване.
— Въпрос на време е — казваше той на мама, която мълчеше и гледаше също толкова отчаяно.
Въпреки звуците от престрелки и експлозии и непоносимото напрежение, което настъпваше по време на всеки разговор за политика между възрастните, както и неизбежните избори, пред които някои се изправяха, опитвахме да живеем живота си като преди и в повечето дни успявах да забравя за неприятностите.
Двете с Алисия ходехме на плажа възможно най-често. Говорехме си какво ще се случи, ако се наложеше да напуснем Куба. Лежахме на белия пясък, както правехме като деца, загледани в палмите, полюшващи се от вятъра. Плувахме до платформата и обратно като двойка делфини и се смеехме, докато изтръсквахме мокрите си коси. Обаче винаги се държахме сдържано, ако наоколо имаше млади мъже. Както обикновено, повечето погледи и коментари бяха за Алисия, чиято женствена фигура привличаше всеки мъж наоколо. Аз се задоволявах с някой комплимент от време на време, когато забелязваха тъмнокосото момиче до красавицата.
— Не искам никога да напускам Куба — заяви Алисия, докато лежахме и чакахме тропическото слънце да ни изсуши.
— И аз не искам.
— Не може да има по-хубаво място от това в целия свят. Не бих могла да съм щастлива някъде другаде.
Ако не бях почти заспала, щях да ѝ кажа, че това „някъде другаде“ е невъзможен вариант. Ние бяхме кубинки и това беше нашата страна. Нещата щяха да се оправят, защото винаги ставаше така. Ако не можеше да разчиташ на земята под краката си, тогава какво ти оставаше? Но защо да изричам всичко това, когато вятърът галеше телата ни със съвършената си топлота? Защо да смущавам напева на морето, което изричаше всичко много по-добре от мен? Ние си бяхме у дома и тук щяхме да бъдем винаги.
Татко се прибра вкъщи от офиса по-рано и не седна на обичайното си място. Вместо това отиде право в спалнята, без да каже и дума на някого, дори без да целуне мама, която го чакаше притеснена от рано следобед. Мама го последва, а ние с Марта отидохме при Беба, както правехме винаги, когато искахме да научим истината за това, което ставаше. В училище не се говореше за политика, всъщност тази тема се избягваше и мама и татко още опитваха да ни предпазват от истината, доколкото бе възможно. Но Беба имаше специално рентгеново зрение — можеше да види под сложната повърхност на нещата и да разбере простата истина по същество без разни увъртания, обяснения и извинения. Например тя казваше: „Майка ти не иска да си бръснеш краката над коленете, защото никой мъж не трябва да вижда краката ти над коленете. А ако той не хареса това, което види, няма да опита да го докосне“. Или: „Фигурата ти ще се налее, когато тялото ти прецени. Освен това някои мъже харесват кльощави жени. Няма нужда да се тревожиш, ще стане, както Бог е решил. Той знае най-добре“.
Отидохме в кухнята и я видяхме да реже лук с такова настървение, че изглеждаше, сякаш ще среже и дъската. Очите ѝ се бяха насълзили от лука, а скоро и моите очи се навлажниха.
— Какво става, Беба? Защо мама и татко са толкова разтревожени? — попита Марта.