Беба избърса очите си с опакото на дланта и после изтри ръце в престилката си. Облегна се на плота, както правеше, когато коляното я заболяваше от дългото стоене права, затова аз ѝ преместих един стол и тя седна с шумна уморена въздишка.
— Светът, който познаваме, се променя. Някои хора смятат, че трябва да се промени. Някои мислят, че трябва да си остане същият. — Тя поклати леко глава и видях, че сълзите в очите ѝ не са заради лука.
— Какво значи това?
— Докато бяхте на училище днес, онзи мъж изнесе реч, която продължи повече от шест часа. Мили боже, как може да говори толкова дълго, без да прегракне, не мога да проумея. — Беба от седмици отказваше да изрече името на Кастро, сякаш смяташе, че ако дори го произнесе, това ще му придаде още повече власт. — Той каза това, което си знаех през цялото време: че е комунист и че ще остане комунист до деня на смъртта си.
Двете с Марта мълчахме. Въпреки че не бяхме съвсем сигурни какво е комунизъм, от дочутите разговори знаехме, че това е най-лошият вариант от обсъжданите през последните няколко месеца.
Мама и татко се появиха от спалнята. Лицето на мама беше обляно в сълзи и зачервено. Татко седна на мястото си начело на масата, след като целуна уморено и двете ни по челото. В кухнята мама ни прошепна да не задаваме никакви въпроси.
— Баща ви е много разтревожен и не искам да го разстройвате още повече.
— Мамо, вярно ли е? Куба комунистическа страна ли е станала? — попита Марта и мама се обърна рязко към нея, сякаш искаше да я зашлеви през лицето, макар да не я бях виждала да удря някого през живота си. Но тя само избута косата от лицето си и се обърна да помогне на Беба с подреждането на масата за вечеря. Подаде две чинии на Марта и две на мен.
— Кастро може да е комунист, но Куба не е комунистическа страна — каза тя с ледена убеденост. — Куба никога няма да бъде комунистическа страна.
— Дано Бог те чуе, доня Рехина. От твоите уста — в Божиите уши — каза Беба от другия край на кухнята и ние всички повторихме молитвата ѝ.
Неделният обяд у леля Мария се бе превърнал в безрадостно събитие, но беше станал още по-важен, защото така опитвахме да запазим непроменен света, който се сриваше пред очите ни. На верандата не се чуваше смях, нямаше облаци от цигарен дим над весели, потупващи се по гърбовете мъже с пъстри ризи, нямаше игра на домино след обяда, нито приятелски спорове кой е най-добрият играч и кой мами най-умело. Въпреки че месото беше по-малко, пилето с ориз беше вкусно, както винаги, и леля Мария приемаше комплиментите за ястието с тъжно кимване на сребристата си глава. Вече не обясняваше какво пиршество планира за следващата седмица. Ние, братовчедите, не се деляхме от възрастните, както правехме по-рано, за да се забавляваме необезпокоявани. Вместо това се мотаехме наоколо, за да научим накъде вървяха нещата и какво предстоеше да се случи. Братовчед ми Хуан изглеждаше по-добре информиран от останалите, дори и от Алисия.
— Правителството е поело контрола над всичко — каза той с важен глас, — включително захарните фабрики и банките.
Чудех се как е възможно правителството да направи подобно нещо. Нима просто са влезли в стотиците захарни мелници, прогонили са работниците и са поели контрол? Дали са отворили всички огромни банкови трезори, където си представях, че живее някакъв дребен мъж с навити ръкави, който брои пари по цял ден, изхвърлили са го от стола му и са поставили някой със зелена военна униформа на негово място да продължи с броенето? Изглеждаше ми невъзможно и нереално. Ами татко? Той беше важен служител в Националната банка. Не можеше да го изритат просто така! Банката не можеше да се оправи без него, бях сигурна в това. А той никога не би облякъл зелена униформа. Би предпочел да умре.
— Мисля, че ще заминаваме — каза Хуан и лапна голяма хапка плодова пита.
— Къде ще заминавате? — попитах аз.
— В Съединените щати, разбира се. Ню Йорк или Маями. Вие също ще тръгнете рано или късно, обзалагам се.
Спогледахме се шокирани, някои по-ужасени от другите, но Алисия запази спокойствие и се усмихна.
— Аз няма да замина никога. Ако опитат да ме принудят, ще избягам в планините и ще се скрия, както направи татко.
— Ти си луда — заяви Хуан, преди да обере остатъците от карамела с лъжицата си.
Много мислих за казаното от Хуан за заминаването за Съединените щати, слушах внимателно всичко, което мама и татко обсъждаха, и с облекчение установих, че те не споменаваха и дума за напускане на Куба. Всъщност те сякаш се надяваха нещата да се променят. Всички бяха единодушни, че Съединените щати няма да позволят съществуването на комунизъм толкова близо до техните демократични брегове сега, след като самият Кастро така ясно беше заявил намеренията си. Щяха да го възприемат като болест, която може да зарази и техните собствени капиталистически идеали. Всички знаеха, че Съединените щати и Русия са най-големите врагове, а Кастро вече бе потвърдил слуховете, че ще си сътрудничи с Русия при изграждането на новата си социалистическа държава. Имаше прекалено много причини да се смята, че дните на Кастро бяха преброени и че щяхме да се върнем към предишното положение, прекалено много дни и нощи бяхме прекарали, залепени за телевизора, сякаш животът ни зависеше от странно зловещото му сияние. За пръв път в живота ми кожата ми беше станала бледа и бе загубила слънчевия си загар. Поне баба щеше да бъде доволна от по-светлия ми тен.