Мама плачеше всеки ден. Отначало не искаше да я виждаме и се криеше в стаята си, а после се заемаше с ежедневните си задължения с подути очи и измъчена усмивка. Но с напредване на дните престана да се интересува, че проявява слабост пред нас, и открито плачеше винаги, когато тъгата я връхлетеше — на дивана, докато гледахме новините, в кухнята, докато помагаше на Беба да приготви храна с оскъдните провизии, или на балкона, докато гледаше как слънцето залязва в ширналото се пред очите ѝ море. Тя избягваше да ходи да пазарува, доколкото беше възможно, и ако все пак дръзнеше да излезе, се връщаше в по-тежко състояние, отколкото бе тръгнала, горчивината на преживяването изкривяваше лицето ѝ в отвращение, а бледите ѝ устни се цупеха, сякаш бе принудена да смуче лимон.
Един следобед се върна от пазар с малка чанта загнили картофи и ги пусна на масата в трапезарията.
— Чаках три часа на опашка за това — каза тя и после се заключи в стаята си, където плака дълго.
Накрая отказа да прави каквото и да било, освен да стои вкъщи и да говори с Беба. Беба сякаш беше единствената, която можеше да я успокои, като говореше направо и без увъртания за правителството и обществото и как би трябвало да са нещата. Всичко това се съчетаваше много добре с чаша силен чай с канела. Мама седеше на кухненската маса, кимаше с глава, а Беба говореше в ритъма, с който режеше върху дъската. Понякога мама се смееше през сълзи, когато Беба казваше неща като: „Този човек трябва да го закарат до най-дълбоката част на океана, където е пълно с акули, и да го пуснат във водата с тежест около врата. После ще вземем оглозганите му кости и ще ги използваме вместо палки за барабани на празненството в чест на това, че Куба се е освободила“.
Но един ден и Беба не успя да я успокои. Пътувахме с колата към един от малкото ресторанти, където още сервираха вечеря, защото много заведения бяха затворили поради недостига на провизии. Лампите, които винаги блестяха весело по протежение на кея, една по една изгасваха и морето се превръщаше в мрачна сивееща маса. Където някога се чуваше музика и песни, сега имаше празна и тиха сцена, осеяна с боклуци, останали от по-щастливи времена.
Татко каза, че трябва да изхарчим възможно най-много от парите в брой, които имахме, защото скоро щели да се окажат без стойност. Той харчеше за каквото се сетеше: два пълни кашона с царевично олио, което бихме могли да използваме за размяна на черния пазар, както и десет чифта скъпи дамски обувки в различни размери, които беше купил от един беззъб старец на една странична уличка в най-старата част на Хавана. Освен това той плащаше на Беба два пъти повече от обичайната ѝ заплата, което тя приемаше с тъжен смях, цъкане с език и клатене на глава.
— Бих дала всички пари на света, само онзи човек да се махне. Бог ми е свидетел.
Карахме по един обиколен маршрут, който минаваше покрай нашата малка енорийска църква. Познавахме мястото добре — малкия фонтан отпред, където хвърляхме монети, ъгъла, където един мъж продаваше леденостудено манго след службата в неделя.
— Ще си изцапате неделните рокли със сок от манго — все ни казваше мама.
— Ще внимаваме, мамо. Вече не сме малки, нали знаеш.
Минахме покрай църквата и мама вдигна ръка да се прекръсти, както правеше винаги, когато се задави от мъчителен вик. Татко натисна спирачката толкова рязко, че двете с Марта се блъснахме в гърба на предната седалка. Погледнах да видя да не сме прегазили човек или куче. Понякога се срещаха бездомни кучета в тази част на града.
— Не! Мили боже! — ридаеше мама, заровила лице в дланите си. Отначало не проумях какво виждам. Чернокожите хора в двора на църквата изглеждаха толкова щастливи, танцуваха и се смееха, сякаш бяха на весело празненство, от тези, които организираха в провинцията с оглушителни барабани и ярки усмивки. Може би празнуваха, че Кастро си е отишъл и Куба отново е свободна? Сърцето ми подскочи при тази възможност.