Подадох се през прозореца, за да огледам по-добре. Млади мъже се люлееха на гравираните дървени врати, облечени в ярките роби на свещениците, хвърляха ги във въздуха, дърпаха ги трескаво към себе си. Един мъж с боси крака се преструваше на матадор и размахваше завесата от олтара, а друг мъж до него държеше две разпятия на главата си като рога. Няколко жени бяха увили телата си в бродирани наметала и кълчеха ханшовете си под звуците на конга. Музиката идваше откъм ризницата и бумтеше по улицата, отекваше с мистичния си и зъл ритъм.
Собственото ми сърце биеше яростно заради видяното. Това беше църквата на нашето семейство, мястото, където родителите ми се бяха оженили, където ние с Марта бяхме кръстени. Това беше мястото, където бях научила за Бог и неговото милосърдие. Очаквах светкавица да раздере небето и да изпепели тези вулгарни грешници заради светотатството им. Но слънцето беше залязло и вечерният бриз беше топъл и омаен, както винаги.
Лицето на Марта беше обляно в сълзи.
— Къде са свещениците, татко?
— Заминали са — отвърна той, потресен, но запазил спокойствие. — Някои от тях са се върнали в Испания. Не знам къде са отишли другите, но вече не са тук.
— Защо не може да има религия? Тя не пречи на никого — попита Марта.
— Комунистическата държава е държава на атеисти — прошепна мама с отвращение и яд. — Единственото, което може да бъде боготворено в тази страна, е онзи човек.
9.
Училището се беше превърнало в наше убежище, единственото място, където можехме да се преструваме, че нищо не се е променило. Винаги, когато минавахме под Светата Дева, стиснала броеницата си, знаех, че ме очакват няколко часа на спокойствие и нормалност. Ходехме в параклиса по едно и също време всеки ден и обядвахме по едно и също време. Монахините очакваха поведението и академичното ни представяне да бъдат идеални, сякаш отвъд портите от ковано желязо на училището светът не се разпадаше. Всички се преструвахме, че е така, а когато стъклата на големите прозорци се тресяха от експлозиите някъде из Хавана, докато сестра Роберта ни четеше Шекспир на глас, тя дори не трепваше. Продължаваше да чете със сладкия си равен глас и ние слушахме още по-съсредоточено отпреди.
Молитвите в параклиса бяха тежки и продължителни и за пръв път като че ли всички се молеха истински за нещо, което имаше значение. Аз се молех животът да стане както преди, за да мога да завърша училище и двете с Алисия да постъпим заедно в университета, и за пръв път да ходим по магазините сами. Молех се мама да спре да плаче всеки ден, татко да се прибира вкъщи и да сяда да си чете вестника на креслото, както преди, а не просто да седи мълчалив, сякаш чака собствената си смърт. Молех се да можем да си купуваме храна от пазара, свежи вкусни продукти, достатъчни да нахраним армията от роднини и приятели, да не се налага никога вече татко да ходи на черния пазар и тайно да купува храна с риск да бъде арестуван. Най-много от всичко се молех домът ми винаги да бъде тук и да мога да бъда близо до всички хора, които обичах.
Зад дебелите стени на „Ел Анхел де ла Гуарда“ изглеждаше естествено Бог да отговори на молитвите ни и животът ни да продължи постарому. Чак когато татко идваше да ни вземе в края на деня и минавахме под портите с Девата, за да се върнем в реалния свят, започвах да чувствам как хладният ужас отново се промъква в тялото ми. Извън портите правилата, с които бяхме свикнали, вече ги нямаше. Трябваше да бъдем нащрек постоянно и бързо да се придвижим от училище до вкъщи, за да не ни застигне нещо непредвидено, докато сме навън.
Една сутрин татко ни караше към училище, започвах да усещам как познатото спокойствие на деня ме завладяваше. Татко спря точно пред портала, под статуята на Благословената Дева. Той наклони глава на една страна и очите му се изпълниха с неописуемо страдание.
— Какво има, татко? — попитах аз.
Лицето му сякаш загуби лекия си слънчев загар и стана бяло като тебешир, а челюстта му се напрегна видимо, но той не каза нищо. Погледнах навън към семплата двуетажна сграда на училището ни, към широката зелена морава, разцепена надве от алеята към двойната врата на главното фоайе. В този час вратите трябваше да са отворени и момичета на всякаква възраст, облечени в бежово-кафявите си униформи, трябваше да бързат през моравата и по стъпалата, за да не закъснеят за началото на часовете. Но вратите бяха затворени и не се виждаше никой.
— По-рано ли сме дошли?
Обърнах се отново към татко, но той не гледаше към училището, а нагоре. Проследих погледа му и чух как Марта заплака, след което заплаках и аз. Девата с броеницата я нямаше. По-късно я видяхме отстрани край портала, разбита на парчета. Отчупената и ръка още стискаше броеницата. На нейно място имаше странен ъгловат метален сърп с чук по средата. Пронизваше синьото тропическо небе и изглеждаше тежък и зловещ.