През повечето време баба и дядо се забавляваха с нас и се смееха на глупостите ни, както ги определяха родителите ни.
— Виж колко си почерняла — каза баба, докато ми подаваше голяма купа с пухкав жълт ориз. — Хората ще си помислят, че си мулатка, а не бяла, чистокръвна испанка, каквато си всъщност. — Да си чистокръвен испанец беше също много важно нещо, дори още по-важно от добрите маниери.
Сипах си щедро количество ориз.
— Виж Алисия. И тя е почерняла почти колкото мен — изстрелях аз.
— На Алисия ѝ личи, че е испанка до мозъка на костите ѝ — отвърна баба. — С тези светли очи няма как да объркат произхода ѝ. Може да почернее като зряла фурма и пак ще си изглежда като испанка.
В тези моменти единственото нещо, което ме спираше да не завиждам на Алисия за превъзходния ѝ тен, беше, че тя винаги се застъпваше за мен.
— Нора е красива като тропическа принцеса — заявяваше тя.
— Точно така, бабо. Приличам на тропическа принцеса.
Дядо се разсмя. Роден в Испания, той беше повече испанец от всички останали, но не му пукаше толкова, колкото на баба, за произхода на хората или кои са родителите им. И въпреки че никога не се хвалеше, всички знаеха, че е чистокръвен испанец — заради акцента и изискания му говор, толкова различен от резкия кубински изказ.
— Принцесата ще благоволи ли да ми подаде пържените банани, преди да ги е изяла всичките? — попита той и леко сведе глава.
По-късно следобеда, след задължителната дрямка, лесно убедихме дядо да отидем на плажа и да продължим с уроците по плуване. Бях обещала на татко да се науча да плувам добре по време на тази ваканция, а засега не бях напреднала достатъчно, за да го впечатля.
— Прекалено много си играете, вместо да се упражнявате — заяви дядо, застанал на брега с тъмносиния си бански и бялата риза с къси ръкави, която баба гладеше старателно всяка сутрин.
С Алисия стояхме от двете му страни, хванали го за ръка, и се взирахме в спокойното море. Заедно пристъпихме във водата и усетихме как вълните галят краката ни. Осмелихме се да влезем още малко навътре и коприненото одеяло се уви около коленете ни, после около кръстовете ни, но продължавахме да виждаме пръстите си в пясъка.
Стояхме смълчани и нервни, в очакване дядо да започне с обясненията си. Може би щеше да ни накара да лежим по гръб, както правеше обикновено. Може би щяхме да се упражняваме да ритаме с крака, потопили глави под водата, докато той ни дърпаше за ръцете напред-назад, а ние се вкопчвахме в него при всеки опит да ни пусне. Или той щеше да се гмурне на дълбокото, а ние щяхме да стискаме врата му и да се смеем и кашляме при всяко негово подаване над водата, за да си поеме въздух.
— Не толкова дълбоко, дядо! — пищяхме ние с надеждата той да отиде на още по-дълбоко.
Вместо това той посочи платформата, която се полюшваше на около сто метра от брега.
— Виждате ли това там?
Познавахме я много добре. Това беше прочутото място, до което трябвало да плуват бащите ни като деца, за да бъдат признати за истински плувци и да им позволят да влизат в морето, без да ги наглежда някой възрастен. Бяхме слушали историята милион пъти и когато родителите ни оставяха, винаги обещавахме до края на седмицата да успеем да стигнем до платформата.
В повечето дни върху нея и наоколо имаше по-големи деца, гмуркаха се във водата, качваха се с лекота върху платформата и отново скачаха като щастливи шумни тюлени, но в този следобед платформата се поклащаше, а върху нея нямаше жива душа. Всъщност, ако не беше една двойка в далечината, които стояха, хванати за ръце, плажът беше празен. Сякаш всички още си почиваха след обяда.
— Е, виждате ли я? — попита дядо, като продължаваше да я сочи.
Усетих как коремът ми запърха от напрежение.
— Да, виждаме я.
Долових, че гласът на Алисия също потрепери леко.
Той стисна ръцете ни.
— Днес ще плувате дотам съвсем сами. Коя иска да бъде първа?
И двете мълчахме.
— Какво? Никоя ли не иска да бъде първа? — Дядо ни се усмихна и с преувеличено изражение на загриженост и изненада каза: — Да не се страхувате?
— Мисля, че малко ме е страх — признах аз.
Алисия вирна брадичката си.
— Мен не ме е страх. Аз ще опитам първа.
— Само така, моето момиче!
Дядо пусна ръката ми и вдигна Алисия във въздуха сякаш бе спечелила мача.
— Сега ме следвай и се старай да движиш ръцете си по този начин, докато риташ с крака. — Дядо размаха ръце в кръг над главата си и Алисия опита да повтори движенията му, а аз стоях като закована намясто, защото знаех, че този урок не е за мен. Дядо свали ризата си презглава и я хвърли на пясъка, преди да се гмурне елегантно, без да разплиска вода. Три-четири маха на силните му ръце — и за нула време той вече се качваше на платформата и махаше на Алисия да го последва.