Татко обърна колата със свистене на гумите и се отправи към къщи. „Ел Анхел де ла Гуарда“ изчезна, както и всички останали католически училища в Куба. Убежищата вече ги нямаше.
Всеки ден слушахме как силният кадифен глас на Беба заклеймяваше мъжа, превърнал се в синоним на дявола:
— Лъжливо прасе, което заслужава да бъде застреляно в главата. Казва, че иска да се погрижи за чернокожите. Да виждате някакви чернокожи край него на трибуната? Аз определено не виждам. А зрението ми е съвсем наред. Казва, че преди сме били поробени, а сега сме свободни. По дяволите, ако това е свобода, предпочитам робството, тук и сега. Не мога дори да си купя парче хляб за закуска и това е великата му свобода.
Татко вече не можеше да работи, след като бе подал молба за визите ни, но се радваше и казваше, че това вече не било банка, а цирк, ръководен от клоуни, контролирани от комунистическата партия. А ние се радвахме, че той не е в банката, защото някои от служителите ѝ бяха пратени в затвора за контрареволюционна дейност. Татко описа как един от служителите влязъл в банката, придружаван от войник от армията на Кастро. Бавно минал през офисите и сочел с пръст всички, които подозирал, че активно действат против революцията. Всички посочени били отведени на разпит и някои от тях все още не се били прибрали в домовете си. Затворите бяха пълни с политически затворници и всички бяха заподозрени.
С нашето кандидатстване за виза ние буквално бяхме хвърлили червените революционни шалчета и бяхме станали „червеи“, предатели на родината и революцията, с цел търсене на собствена изгода. „Червеите“ бяха публично осъждани и подигравани и не беше рядко срещано, дори и случайно да откриеш някой литър бензин за колата си, да не можеш да я подкараш, защото гумите ти са били нарязани и стъклата — натрошени. В тази красива земя, където слънцето грееше всеки ден и бризът подканваше на разходка край брега по всяко време на деня и нощта, ние бяхме принудени да стоим затворени в апартамента си, за да избягваме всякакви излишни рискове.
— Ако ние сме червеи — каза мама със стиснати юмруци и насълзени от ярост очи, — тогава идиотите, които подкрепят тази прокълната от Бога революция, са хлебарки и дано гният в ада!
Хуан и семейството му първи получиха визите си. Те имаха планове да се преместят в Маями и вече ходеха на уроци по английски, за да се подготвят, доколкото беше възможно, за успешен живот на новото място. Но за възрастните хора беше по-трудно да приемат мисълта за местене. Посетихме леля Панчита в къщата ѝ и опитахме да я убедим също да кандидатства за виза. Няколко месеца по-рано правителството беше дало нейната плантация на брата на Лола — Педро, заявявайки, че щом той обработва земята, тя трябва да бъде негова.
Мама и татко умоляваха леля да кандидатства за виза. Двете с Марта се разплакахме, когато си я представихме останала сама в плантацията, но леля не се впечатли нито от аргументите, нито от реките от сълзи.
— Няма да напусна дома си — заяви тя решително. — Няма да прекарам последните си дни на някакво чуждо място, където не говорят езика ми, не искам да бъда затворена в някакъв едностаен апартамент и да не виждам полетата си. Предпочитам да съм гладна, но у дома.
После тя си наля нова чаша слабо кафе и се загледа към прашния път. Люлееше се на стола на верандата и примигваше зад дебелите стъкла на очилата си.
Лола протегна ръка от своя люлеещ се стол и я потупа нежно по ръката.
— Може би трябва да размислиш, скъпа. Не искаш ли да бъдеш със семейството си?
— Достатъчно добре съм го обмислила. Оставам тук с теб.
Един следобед Тони дойде, докато аз седях на верандата с леля Панчита и Лола. Той беше пораснал доста над метър и осемдесет и беше по-красив от всякога. Случилото се между него и Алисия, изглежда, беше забравено от възрастните, но на Алисия все така не ѝ позволяваха да гостува на леля Панчита, за да не се запали отново старият пламък. Знаех, че Алисия все още сравнява всеки мъж, когото срещаше, с Тони и винаги заключава, че той е най-красивият от всички. Не можех да не се съглася и когато той се появи на верандата, прескачайки стъпалата през две, с искрящата си усмивка, дъхът ми секна за момент и сърцето ми затуптя лудешки, както първия път, когато го видях.