Той носеше дебела книга под мишница и очите му грееха възторжено и развеселено.
— Уча се да чета — възкликна той гордо и ни показа книгата.
Леля остави ръкоделието си и намести очилата, за да огледа по-добре книгата, която комунистите използваха, за да учат неграмотните на четене. Лицето ѝ не издаде нищо, защото тя вече знаеше, че Тони подкрепя революцията.
— Ти си умно момче. Бързо ще се научиш — каза сериозно и веднага се залови отново с ръкоделието си.
— Ще научиш само това, което те искат да научиш, момче — предупреди Лола племенника си.
— Искам да се науча да чета. Това ще ми даде възможност да направя нещо по-добро, отколкото да работя на тръстиката.
— На тръстиката? — Лола се засмя със сух смях, който прерасна в кашлица. — Няма нужда да се тревожиш. Много скоро няма да е останала тръстика, на която да се работи.
— Това ви е проблемът на вас, старците — каза Тони и изпъчи мускулестите си гърди. — Вече сте решили, че революцията се е провалила. Може би за тези, които никога не са искали нещо да се промени, това е провал, но за мен е шанс за по-добър живот.
Лола бавно стана от стола си, за да влезе вътре.
— Аз съм просто една глупава старица. Какво ли знам?
Тони обърна очи към мен, надявайки се на подкрепата ми.
— Ти какво мислиш, Нора?
Трудно ми беше да намеря думи, с които да му отговоря. Не можех да си представя живот без книги, но сърцето ми му симпатизираше.
— Радвам се, че се учиш да четеш, Тони. Това е хубаво, особено ако те прави щастлив.
Тони наклони глава на една страна и се усмихна тъжно. Беше се надявал на по-сериозна подкрепа и очите му обходиха лицето ми. Изчервих се и се смутих. После той извърна рязко глава, сякаш се срамуваше от моята липса на кураж, слезе от верандата, този път бавно, стъпало по стъпало, сякаш всяко едно представляваше огромното разстояние между неговия свят и нашия.
Лола излезе отново и го изпрати с поглед. Този път той беше дошъл пеша, защото красивият му кон беше конфискуван от правителството почти веднага след революцията. Не му махнахме с ръка и не му пожелахме приятен ден. На верандата никога не беше оставало толкова тихо.
Мама разви тежка невроза. Подскачаше стреснато при всяко почукване на вратата, убедена, че идват войници, готови да претърсят апартамента ни и да ни отведат в затвора заради това, че сме купували храна на черния пазар, или защото сме пожелали да напуснем страната. Чухме, че на съседа ни на долния етаж са възложили да шпионира останалите обитатели на сградата точно с тази цел, така че мама убеди татко да изсипе цялото шише олио, което беше успял да купи, в тоалетната. По телевизията излъчваха екзекуции, но Беба се грижеше да ни отпрати в стаите ни, когато въпросните програми започваха. Тя поставяше решително длани върху раменете ни и ни придружаваше до стаите ни въпреки нашите протести. После се втурваше обратно в дневната, за да гледа излъчването.
Това, което никой не знаеше, е, че веднъж, минавайки от стаята си към кухнята, защото търсех Беба, се уверих, че слуховете са верни. Татко и чичо Карлос не ме забелязаха и аз видях всичко в сивкавото сияние на телевизора: скелетите, вече полумъртви, наредени до стената, облечени в затворнически униформи, износени и мръсни. Бяха с превръзки на очите, с ръце, вързани на гърба, макар че очевидно нямаха сили да помръднат дори и една крачка към свободата. Изстрелите отекнаха като огромен фойерверк и мъжете се сринаха на колене, преди да се проснат на земята като полупразни чували с картофи. Свиреше музиката на революцията, знамето се вееше, а лицето на татко беше бяло като платно, когато се обърна и ме видя, застанала там.
— Защо застреляха онези хора, татко?
Той не ми отговори веднага.
— Защото подозират, че са контрареволюционери. Те са мъченици и мястото им е на небето. — Татко седна на стола си. Очите му бяха зачервени и изпълнени с болка. Зарови лице в дланите си. — Сега си иди в стаята, Нора.
Прекарах много следобеди на леглото в стаята си, докато чаках — чаках визите да пристигнат, чаках някой (особено Алисия) да ни дойде на гости, чаках тишината и ужасът в дома ни да бъдат смутени от нещо. Веднъж прекарах цял ден, загледана как един паяк в ъгъла на стаята ми плетеше мрежата си. По-рано бих изпищяла, за да извикам Беба да го убие с голи ръце, а сега спокойно го гледах как преде напред-назад, нагоре-надолу, люлеейки се върху невидимата си нишка. Революцията не тревожеше малкия паяк. Той продължаваше да преде и пълзи наоколо, както винаги. Докато го гледах, успях да си внуша, че нещата не са толкова зле. Въпреки че експлозиите продължаваха да отекват и денем, и нощем, може би скоро всичко щеше да свърши. Въпреки че операцията при Залива на прасетата се беше провалила и всички бяха загубили надежда, че американците ще ни освободят от комунизма, все още се молех те да опитат отново. Молех се следващият куршум, който отекнеше, да се забие право в главата на онзи човек, да пробие зелената му военна шапка и тя да се озове на земята, в калта, където да я стъпчат всеки мъж, жена и дете в Куба. Преди, малко паяче, преди паяжината си от мечти и надежди.