Минаха месеци и нямахме никакви новини за визите. Храната ставаше все по-оскъдна и из целия град имаше огромни опашки за мляко, хляб и дори тоалетна хартия. Мама беше принудена да се реди на тях с омразната книжка с купони, а Беба продължаваше да идва всеки ден, макар че можехме да ѝ плащаме единствено с песос, които бяха без стойност, дори и да имаше какво да се купи. Тя беше готова да идва заради храната и компанията и за да има какво да прави. Ние бяхме благодарни за присъствието ѝ.
Беба тъкмо беше подредила приборите на масата, когато на вратата неочаквано се почука. Мама едва не изтърва чиниите, които държеше. Остави ги на масата и се олюля на краката си като пияна, а Беба отвори вратата и всички се стреснахме при вида на строга жена с папка в ръце.
— Прислужница ли си? — попита жената.
Беба изтри големите си ръце в бялата престилка и я погледна с подозрение.
— Да. Работя за семейство Гарсия от почти двайсет години.
Жената не се впечатли.
— Тук съм да ти предложа уроци по четене.
— Уроци по четене?
— Да. Не искаш ли да можеш да четеш, за да подобриш положението си в живота?
Беба опря длани на широкия си ханш и изгледа дръзко жената.
— Какво те кара да си мислиш, че не мога да чета?
Жената се смути, но само за момент.
— Ами… можеш ли?
— Не, но това не е твоя работа — отвърна Беба толкова силно, че гласът ѝ отекна в цялата сграда.
Лицето на жената посърна, но тя веднага се овладя и възвърна решителността си.
— Партията предлага тази възможност…
— Не ме интересува какво ми предлагаш ти или партията. Ще правя каквото си искам. Не ми трябва да се уча да чета. А когато реша, сама ще си намеря учител и ще прочета всички книги, които искам да прочета. — Беба затръшна вратата в лицето ѝ и се върна наперено в кухнята, като едновременно цъкаше с език и си тананикаше. Представих си, че ако останеше един час насаме с Кастро, щеше добре да го подреди. Бях готова да изръкопляскам възторжено, ако не беше отпуснатото тяло на мама на дивана.
— Какво направи? — шепнеше тя. — Какво направи, Беба?
— Не се тревожи, доня Рехина — заяви Беба, докато подреждаше чиниите, които мама беше оставила върху масата. — Няма да ми направят нищо. Не правят нищо на цветнокожите.
Беше късно сутринта една неделя, когато татко успя да намери един свински бут на черния пазар. Беше малко мършав и вероятно беше от свиня, която бе прекалено стара, за да става за ядене, но все пак беше месо, а напоследък почти не бяхме хапвали такова. Татко го уви внимателно в много пластове вестници и го постави на дъното на пазарската чанта, докато го приготвяше за пътуването до дома на леля Мария, където щяха да се съберат повечето роднини. Въпреки че всички пазаруваха на черния пазар, това се смяташе за престъпление срещу революцията и татко можеше да бъде арестуван. Но стърженето в стомасите ни правеше по-смели и аз се чувствах като таен агент през петте минути, в които пътувахме до къщата на леля Мария.
Сготвиха свинския бут вътре, на затворени прозорци, за да не ни издаде ароматът на печеното месо. Не можехме да се доверим на никой съсед. Не беше сигурно кой има желание да влезе в партията, а страхът и жаждата за власт мотивираха мнозина да доносничат срещу приятели, които бяха познавали цял живот. И не бяха само съседите. Деца се отричаха от родителите си, родители — от децата си. Всички знаеха по някоя сърцераздирателна история за дете, предало собствения си баща за престъпление срещу държавата, често дори нещо още по-дребно от купуването на храна от черния пазар.
Ароматът на печено свинско с лимон и чесън извика сълзи в очите ни, а страхът, че може да ни заловят, не помрачи удоволствието ни. Напротив, това беше нашият таен начин да натрием носовете на партията и нейните информатори. С всяка вкусна хапка ние обявявахме омразата си към Кастро и комунистическата партия, това беше нашата лична гастрономична контрареволюция.
Двете с Алисия седяхме на верандата и се наслаждавахме на скромните си порции. Един свински бут не е кой знае колко. Всичките ни разговори напоследък бяха помрачени от неизбежната ни раздяла. Родителите на Алисия не искаха да кандидатстват за визи, защото чичо Карлос бе убеден, че сегашното положение е само временно и че Кастро скоро ще бъде отстранен. Мнозина споделяха това мнение, но татко смяташе, че чичо Карлос се инати, както винаги, и е прекалено горд да признае, че мъжът, когото бе подкрепил да дойде на власт, беше съсипал живота на всички ни.