— Може би визите ви никога няма да излязат — каза Алисия, като обра соса от месото с една суха коричка хляб. — А дори и да дойдат, не е нужно да заминаваш, Нора. Вече си на петнайсет. Можеш да кажеш, че искаш да останеш тук и да живееш с мен и родителите, ми. — Тя предложи този вариант, макар че и двете знаехме, че е немислимо да не тръгна със семейството си. Кимнах мрачно и се загледах в танца на светулките.
Останахме на верандата и след като приключихме с яденето. Чудехме се дали това не беше последният път, в който бяхме заедно в къщата на леля Мария. Напоследък все се чудех дали не правя нещо за последен път: дали не минавам по някоя улица за последен път, за да купя хляб или сладолед, дали не се будя за последен път от песента на Беба в кухнята, дали не стоя на балкона за последен път, загледана в залеза, който облива града в пастелните тонове на здрача.
Но как щях да меря седмиците без неделите в къщата на леля Мария? Идването тук беше толкова съществена част от нашия живот, колкото и изгревите, и залезите. Каквото и да ставаше през седмицата, винаги го имаше неделния обяд у леля Мария. Нашите проблеми щяха да се решат, неравностите да се пригладят от смеха и музиката на верандата и от обещанието за пандишпановото руло за десерт.
И как щях да живея, ако Алисия не беше наблизо? Тя беше мое отражение, негатив на моя образ. Пазеше тайните ми в сърцето си, тайни, които не можех да споделя с никого другиго. А да живея на друго място, а не в Куба, беше все едно да живея на Луната. Как оцеляваха хората на място, където беше студено, където тропическият бриз не стопляше всеки ден душата ти? Как живееха хората на място, което беше толкова огромно? Куба беше малка и уютна. Като моята стая, в която знаех къде е всичко. В Съединените щати, разпрострели се на почти пет хиляди километра по широчината на целия континент, щеше да бъде като да спя в концертна зала, където моето легло остава миниатюрно и незначително в някой ъгъл. Не можех да си представя това. Още по-малко можех да си представя как ще говоря на английски, макар че го бях учила в училище. Изглеждаше логично този странен и сложен език с необичайните му звуци да идва от някакво ледено място, където всички трепереха от студ и бързаха нанякъде.
Говорехме малко за надвисналата раздяла, почти не я споменавахме, сякаш се страхувахме, че с разговорите за нея щяхме да я предизвикаме да се случи. Може би Беба беше права. По-добре беше да говорим за силните американци и омразата им към комунизма, за хилядите самолети, бръмчащи над главите ни като ята сърдити пчели, насочили жилата си към мъжа с брадата и шапката. По-добре беше да не говорим изобщо за нищо.
10.
— Вземете ме с вас — плачеше Беба, коленичила на пода в краката на мама. Мама беше легнала на дивана и плачеше със същата горест, с която бе реагирала леля Нина по-рано. Двете с Марта мълчахме като вцепенени при вида на мама и Беба в това състояние. Не можехме да проумеем реалността на това, че след като визите ни бяха издадени, щяхме да напуснем дома си съвсем скоро.
Татко стоеше настрани, пъхнал ръце в джобовете на ленения си панталон, а черните му обувки тактуваха неравномерно по пода. Той беше някъде другаде, далече от нас, и не можеше да предложи никакво успокоение на двете ридаещи жени.
Той отиде в средата на стаята и заговори на мама:
— Беба не е единствената, която няма да замине, Рехина. — Воят спря и в стаята се възцари мъртвешко мълчание.
Мама седна и изтри очите си с опакото на китката.
— Хосе, какво говориш?
За момент татко не можа да отговори.
— За бога, кажи ми!
— Рехина, успокой се. Има решение за това…
— За кое? — извика тя, скочи на крака и се хвърли към татко.
Той внимателно постави длани върху раменете ѝ и я накара да седне отново.
— Моята виза ще бъде готова скоро, сигурен съм.
— Визата ти не е била издадена заедно с нашите?
— Не, но ще я издадат.
Мама отново се изправи, успокоена и твърдо решена.
— Тогава ще изчакаме да я издадат и ще заминем заедно. Точно така ще постъпим — каза тя делово. Решението ѝ звучеше достатъчно логично и може би, докато чакахме визата на татко, можеше да се уреди нещо и за Беба, а ако изчакахме още малко повече, правителството можеше да се смени и да не се наложи изобщо да заминаваме.