Потупахме Беба по гърба и ѝ казахме с треперещи гласове, че всичко ще се нареди, но тя остана на пода и продължи да ридае тихо, заровила лице в дланите си. Беба никога не се отказваше от скръбта лесно, но не беше склонна на истерични изблици. Ужасът ме завладя отново.
Татко пристъпи към прозореца и погледна към искрящите води на Карибско море в далечината. Държеше ръце в джобовете си, но видях, че са свити в юмруци и опъват лена.
После той се извърна и заговори с категоричен тон:
— Вие с момичетата трябва да заминете възможно най-скоро. Ако загубите тези визи, губите шансовете си завинаги.
— Но това може да трае години, Хосе. Може да останем разделени в продължение на години.
Татко мълчеше. Фина пот блестеше върху челото му.
— Няма да бъдат години. Не разбираш ли? — Той се обърна към нас с Марта и опита да се усмихне, но не успя да го направи убедително. — Това е техният капан, за да ни накарат да останем. Мислят, че няма да тръгнете без мен. Но няма да се получи. Вие трите ще се качите на самолета каквото и да става. А ако моята виза не излезе, ще стигна до Маями с плуване, ако се наложи. Обещавам ви!
Мама отново се строполи на дивана.
— Пази си обещанията за себе си. Искаш твърде много от мен.
Беба се овладя и се оттегли в кухнята, без да каже и дума повече.
Беше определено да заминем след седмица, което беше все едно да тръгнем утре или след час, или на секундата. Трябваше да излезем от вратата и да изоставим завинаги живота, какъвто го познавахме. Нямаше сложни приготовления за заминаването ни, не събирахме багаж, защото ни беше позволено да носим само един кат дрехи за преобличане, без снимки, книги или бижута, или каквото и да било, което да ни напомня за дома, който бяхме оставили. Просто се лутахме из стаите на апартамента като духове, които разглеждаха музей с вещи, които вече не бяха наши. Болката в сърцата ни се наслояваше като фин прах върху всяка мебел, всяка плочка, всяко ъгълче. Бушуваше като мълчалива буря, излизаше през прозорците и се смесваше с влагата на морето, което сякаш плачеше заедно с нас. Правехме снимки в сърцата и главите си и малкото време, с което разполагахме, се разпростря във вечност от утрешни дни, които никога нямаше да имаме. С часове се взирах в морето в далечината, сякаш опитвах да наваксам загубени спомени от цял живот.
Мама и татко бяха по-неразделни от обичайно, тя постоянно плачеше, а той я прегръщаше. Когато главата ѝ беше на рамото му и тя не можеше да вижда лицето му, той изглеждаше така, сякаш някой разкъсва сърцето му на парчета. Опитвах да разгадая отчаянието, което виждах в очите му, защото знаех, че не трябва да питам направо. Дали това означаваше, че никога вече нямаше да го видим? Или че той не може да понесе това, че ще бъде разделен от нас? Или пазеше някоя тайна, която беше прекалено болезнена, за да я сподели?
Двете с Марта стояхме в апартамента, прекалено изтощени от шока на случващото се, за да правим каквото и да било. Мотаехме се край Беба, която беше възвърнала спокойствието си, но вече не излъчваше топлота и утеха, а студенина и резервираност. Престана да пее и да ни разказва истории. Чисто белите ѝ дрехи изглеждаха намачкани и от време на време имаха петна. Седяхме заедно в кухнята, където нямаше храна, която да готвим, и просто чакахме дните да минат и светът да свърши.
Двете с Алисия бяхме заедно на плажа Варадеро два дни преди да заминем. Дори и тук, където бризът, винаги лек и уханен, изпълваше детските ни спомени и прогонваше страховете ни към сияйното небе, въздухът беше някак тежък и задушен. Усещах как слънцето пулсира сърдито, загледано отвисоко към любимия си остров, който изпадаше в разруха.
Родителите на Алисия все още отказваха да кандидатстват за визи, убедени, че политическият климат ще се промени. Въпреки че не смеех да кажа нищо, тайно се надявах да са прави. Защо трябваше да напускаме дома си заради капризите на един човек? Изглеждаше невероятно преувеличена реакция да изоставим живота си, семействата, всичко, което ни правеше това, което бяхме, когато толкова много други горди кубинци бяха готови да изчакат и да се молят за промяна. Не беше ли това най-разумното нещо, което можеше да се направи? Не ни ли повтаряха и мама, и татко, и монахините в „Ел Анхел де ла Гуарда“, че трябва да бъдем търпеливи? Не ни ли учеше Библията, че търпението е добродетел? Защо бяхме готови да напуснем дома си, когато все още имаше надежда?
Копнеех да задам всички тези въпроси, но не смеех, защото виждах мъката и болката в очите на мама и татко. Не исках мама да рухне като леля Нина, когато чичо Карлос бе изчезнал. Знаех, че е по-добре да си мълча и да се моля нещата да не се влошат.