Двете с Алисия седяхме на мекия пясък и очите ни си почиваха, вперени в тюркоазеносинята шир пред нас. Вълните обливаха с приятната си топлина пръстите на краката ни.
— Тук се научихме да плуваме двете с теб — каза Алисия, загледана в морето. — Помниш ли деня, когато дядо ни накара да плуваме до платформата?
Платформата още си беше там, поклащаше се спокойно, без да подозира каква важна роля е играла в обучението на поколения плувци от нашето семейство, а без съмнение и от много други семейства.
— Доколкото си спомням, ти беше тази, която се научи да плува. Аз се научих как да потъна към дъното като голям камък. — Засмях се на спомена, но всъщност ми се плачеше.
— Ти беше храбра, Нора. Опита, въпреки че се страхуваше.
— Определено се страхувах.
— А сега? Страхуваш ли се?
Зарових пръстите на краката си в мекия пясък и се загледах в пръските вода и песъчинките, залепнали по кожата ми.
— Да, но не се чувствам по същия начин, както когато бях малка. Просто чувствам някаква тъга, която сякаш е замръзнала в мен и не ми позволява да заплача.
Алисия кимна, за да ми покаже, че разбира добре какво имам предвид.
— Изглежда ми нереално. Пораснахме заедно. Как ще продължим да растем, след като сме разделени?
— Може би няма да останем разделени. Всички казват, че това не може да продължи още дълго.
Легнахме на пясъка и се загледахме в палмите, които се полюшваха на фона на небето, както правеха, откакто бяхме малки момичета… а и преди това, винаги.
— Днес виждаш ли Бог? — попитах и Алисия хвана ръката ми. Топлината на нейната любов и тъгата ѝ ме изпълниха, както слънцето над главите ни.
— О, да — прошепна тя. — Гледа към нас точно в момента.
— И какво го помоли?
— Е, знаеш, че не мога да ти кажа, Нора — каза тя и двете се усмихнахме през сълзи.
Летище „Хосе Марти“ беше изпълнено от хаотична тълпа млади войници с огромни пушки, преметнати през рамо, които оглеждаха разтревожените и нещастни хора на всевъзможна възраст, които се лутаха със своите почти празни куфари, плачеха като бебета и прегръщаха близките и роднините си, които може би нямаше да видят с години, ако изобщо ги видеха някога. Децата гледаха възрастните учудено, изненадани от тази внезапна размяна на ролите.
— Не плачи — чухме да казва раздразнен войник на една жена, която беше достатъчно възрастна да му бъде баба. — Ако плачеш така, значи, си срещу революцията, а това е престъпление, не си ли чувала?
Старицата изтри очите си под очилата с кърпичка и се обърна с гръб към войника, за да скрие треперещата си долна устна.
— Козел — измърмори тихо тя, когато мина край нас.
Четиримата чакахме до стената, докато дядо отиде да провери дали полетът ни е навреме. Мама беше като зомби, което беше сериозна промяна от обичайната ѝ истерия, но аз предпочитах истерията пред тази смъртна маска. Татко ѝ шепнеше в ухото и тя слушаше и кимаше, мигаше бавно като малко дете, на което обясняват правилата на някоя игра. Представих си, че ѝ казва това, което ѝ повтаряше през цялата седмица: че всичко ще бъде наред, че скоро отново ще бъдем заедно и че нищо не може да раздели семейството ни.
Беше уредено какво ще правим след пристигането ни в Маями, където щяхме да отседнем у наши приятели до пристигането на татко. Той беше решил да чака за визата максимум една година и ако не я получеше дотогава, щеше да започне да търси други начини да се измъкне. Имаше много истории за хора, които бягаха с лодки или самолети. А Съединените щати приемаха всички, пристигащи от Куба, дори и без виза. Планът изглеждаше съвсем разумен, една година не беше толкова дълго време. Но татко все едно говореше на стената, а не на мама.
Тя мърмореше тихо това, което повтаряше от две седмици:
— Не мога да повярвам, че това се случва на нас.
Докато гледах татко, висок и силен, с очи, блеснали от емоции, не се съмнявах нито за миг, че раздялата ни ще бъде кратка. Но какво щяхме да правим дотогава? Бях на петнайсет и вече бях по-висока от мама, а когато я хванах за ръка, тя отпусна глава на рамото ми.
— Трябва да ми помогнеш, Нора — каза тя с немощен глас. — Нуждая се от помощта ти, за да издържа всичко това.
— Ще ти помогна, мамо, не се тревожи — отвърнах аз, като се стараех да звуча силна, макар че и на мен ми се искаше да рухна и да заплача като всички останали. Исках татко и мама да ме прегърнат, както правеха, когато бях малка, и да ми кажат, че всичко е било лош сън и че на сутринта всичко ще бъде наред. Мечтаех да се събудя и да видя слънцето, нахлуващо през прозореца ми. Да подуша аромата на прясно кафе и да чуя как Беба пее весело в кухнята с красивия си кадифен глас.