— Приготвяме се за излет на плажа — вика мама бодро. — Ставай, че половината ден мина.
— Ей сега ще стана — отвръщам аз, но не мога, защото всъщност стоя облегната на една сива стена, а главата на мама е на рамото ми, държа празен куфар и съм облякла три чифта бельо.
— И аз ще ти помагам, мамо — казва Марта и взема куфара от ръката ми.
— Виждаш ли, Рехина? Имаш две чудесни дъщери, които ще ти помогнат да бъдеш силна. А аз ще пристигна скоро.
— Мисля, че не трябва да тръгваме — промълви мама. Но аргументите ѝ бяха загубили силата си и думите прозвучаха като кух шепот.
Дядо си проправяше път през тълпата. Лицето му беше напрегнато и отчаянието му ни заля като бурна вълна. Вече не бяхме тъжни или несигурни. Мисълта, че трябва да продължим според плана, ни даде сили. Трябваше да се сбогуваме с дома си, с татко, с всичко, което бяхме.
Дядо беше толкова нервен, че едва успяваше да говори. Сладкият ни, спокоен дядо, който никога не беше нервен. Усетих как стомахът ми се сви на кълбо. Всичко край мен се разпадаше, но все още с цялото си сърце копнеех да остана.
Дядо стисна рамото на татко.
— Вече се качват на самолета.
Татко погледна часовника си.
— Би трябвало да има още цял час дотогава, татко.
— Погледни това място. Мислиш ли, че някой знае какво прави? Това е лудница и ти казвам, че пътниците вече се качват на самолета! — Дядо никога не викаше, но сега го правеше, а лицето му беше толкова напрегнато, че ъгълчетата на устните му бяха изопнати надолу.
Мама се стегна и погледът ѝ се избистри. Отърси се от вцепенението си.
— Не можем да изпуснем самолета си, чу го какво каза! — сопна се тя, загледана напред. Почти побягнахме след нея и дядо.
Стигнахме до изхода, останали без дъх, и застанахме на опашката пред вратата, която водеше към самолета. Туловището му отразяваше тропическото слънце като тенджерите на Беба, когато ги беше излъскала. Една дама на средна възраст пред нас плачеше, докато някаква униформена служителка от летището проверяваше багажа ѝ. Проверяващата скъса с видимо удоволствие снимките, които намери, една по една, и ги хвърли на пода. Имаше пълни устни и раздалечени бадемовидни очи. Би изглеждала красива, ако не беше злобната усмивка на лицето ѝ.
— Наредете се тук — каза дядо, без да се смути от сцената. — Дайте ми визите си. — Татко му подаде трите визи и застана с дядо до въженцето.
Видяхме номера на полета на таблото. Това не беше нашият полет, но все пак се наредихме заради непоколебимото изражение на дядо. Той изобщо не се беше объркал. Много добре знаеше какво прави.
Когато беше наш ред да дадем билетите на чиновника, дядо се приближи до него и му подаде визите така, че тялото му скри това, което направи. Все пак забелязах, че той пъхна няколко долара в единия от паспортите, и си спомних, че дядо имаше спестявания в американска банкова сметка.
Чиновникът провери паспортите и визите ни и изгледа навъсено татко.
— Господине — каза той. — Не прочетохте ли табелата? Пътниците за този самолет трябва да застанат от вътрешната страна на въжето.
Татко погледна объркано, но забеляза как дядо кимна и вдигна въжето, за да мине татко под него. Той се пъхна бързо, без да каже и дума.
Знаехме, че трябва да се държим естествено и нормално. Не можехме да рискуваме да привлечем нечие внимание към себе си, когато повече от всичко ни се искаше да подскачаме от радост. Униформените момчета с автоматите на рамо бяха навсякъде. И най-малката дреболия можеше да доведе до арест. А това беше много по-сериозно от купуването на месо от черния пазар.
Четиримата излязохме през вратата, един по един, свели глави, да не би някой да зърне напрежението в погледите ни и да разбере, че има нещо повече от тъга заради раздялата с родината. Докато почти подтичвахме към самолета и се качвахме по стълбичката, осъзнах, че в бързината бяхме забравили да прегърнем и целунем дядо.
Обърнах се с надеждата да го зърна край прозореца и той беше там, стоеше изправен като кралска палма, пъхнал ръце в джобовете си, облечен в снежнобялата си риза.
Бяхме очаквали този момент с ужас, но сега нямахме търпение самолетът да излети, за да няма съмнение, че сме успели. Самолетът беше пълен с пищящи деца и ридаещи жени, с ходещи трупове и нервни младежи, парализирани от шока, но ние не можехме да съчувстваме на мъката и страховете им. Бяхме си върнали татко. Някой нямаше ли шампанско? Или пура?
Имаше повече пътници, отколкото седалки, и някои хора трябваше да седят на пода по време на краткия полет към свободата. Мама и татко седнаха почти в дъното на самолета, сгушени един в друг, хванали се за ръце. Мама плачеше и се смееше, и отново плачеше, а татко я прегръщаше силно. Двете с Марта също се прегръщахме, докато слушахме приглушените молитви на другите пътници наоколо.