— Моля те, Отче наш, нека се върнем скоро. Благословена Дево, имай милост, предпазвай ни. Мили Боже, не забравяй нашите братя и сестри, които останаха тук. Нека скоро се съберем с тях.
Ревът на двигателя заглуши молитвите, риданията и плача на децата, които не разбираха какво се случва. В следващите мигове двеста сърца щяха да бъдат отделени от родината си. Кои щяха да се излекуват от тази рана, никой не знаеше. А кои щяха да бъдат щастливците, които щяха да се върнат и да усетят отново топлината на кубинското слънце върху кожата си, още по-малко можеше да се предрече.
Самолетът се засили по пистата с ръмжене и подскачане, после издигна обсадения си товар в кубинското небе. Подутите ни очи се взираха през малките прозорчета и гледаха зеленината на родния остров, който скоро се превърна в искрящ скъпоценен камък сред блестящото море. Ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая се превърна в примигваща точка, а после в спомен, изгубен сред яркия блясък на слънцето.
И после изчезна.
Съединените щати
11.
Скъпа Алисия,
Още не сме се приземили, но вече знам… никога няма да стана американка.
Всички около мен на самолета са щастливи и говорят как нямат търпение да хапнат първата си американска храна с изобилие от месо и как ще пият американска бира, докато започне да излиза през ушите им, а аз не мога да мисля за нищо друго, освен за последния ми разговор с Беба.
Тя се промъкна в стаята ми, докато чакахме дядо да дойде, за да ни закара до летището. Докато съм жива, няма да забравя това, което ми каза:
— Когато моят народ е дошъл в тази страна от Африка, мнозина са загубили душите си, но някои са оцелели, Норита. Никога не са забравили кои са и откъде са дошли. Те са били най-силните и знам, че ти ще бъдеш силна като тях.
Казах ѝ, че се чувствам слаба като бебе, и се разплаках като бебе, а тя извади бяла кърпа от джоба на престилката си и изтри очите ми.
— Не си слаба, Норита. Ти си силна и имаш красиво сърце. Но хората в Америка ще опитат да ти го откраднат. Трябва да устоиш, иначе ще загубиш себе си.
Аз я попитах как да им попреча да откраднат сърцето ми и тя отвърна:
— Както са го направили моите предци. Дай им призрачното си сърце, защото ще настояват да им дадеш нещо, но запази истинското си сърце за себе си… завинаги.
Ако имах време, щях да ѝ задам милион въпроси за призрачното сърце и откъде се взема то, и как да го различа от истинското. И тя щеше да ми обясни по нейния начин, така че да разбера всичко. Но точно тогава татко се появи на вратата и обяви, че е време да тръгваме. Едва успях да се сбогувам с Беба, но докато пиша това писмо, виждам лицето ѝ в облаците и ще си мисля за нея и за теб, когато зърна за пръв път земята, която може да открадне сърцето ми, ако не внимавам. Не остава още много време, докато това стане.
Никога не съм мислила, че ще го направя, но дадох един обет на Бог, както баба обича да прави. Обещах му, че всеки ден, в който се будя на това място, първото нещо, което ще правя, ще бъде да коленича и да моля Бог да сложи край на революцията, за да можем да се приберем у дома. Няма да режа миглите си, както правеше баба, но ще изрежа ноктите си съвсем къси и ще ги държа така, докато не се върнем. Ако и ти дадеш някакво обещание, може би скоро ще слушаме плочите на Елвис в стаята ми и ще се разхождаме по плажа, преди вятърът да се е усилил. Ще обикаляме магазините, за да си купим нови рокли, защото ще има много танцови забави след края на революцията.
Щом намерим къде да живеем, ще ти пиша на нормална хартия (не намерих нищо друго, освен тези имиграционни формуляри). И ще пазя сърцето си — точно както Беба ми заръча.
Нора
Когато слязох от самолета и стъпих на американска територия, се надявах, че земята ще потрепери и ще ме хвърли назад като сърдит кон, но нямах този късмет. Веднага ни насочиха към една опашка покрай стената на голяма сграда встрани от основното летище. За момент се почувствах като онези нещастници, изправени до стената в Ла Кабаня в очакване на екзекуцията си.
Прошепнах това на Марта, но татко ме чу и разтърси раменете ми силно.
— Слушай ме! Сега това е твоята страна. От теб се очаква благодарност и нищо друго.
Горкият татко. В очите му имаше толкова страх. И той не изчезна дори когато се озовахме в Малката Хавана в сърцето на Маями на следващия ден. Навсякъде бяхме заобиколени от кубински бежанци, ядяхме кубински сандвичи, пиехме кубинско кафе и слушахме кубинска музика от високоговорителите на улицата. Трите с мама и Марта бихме били щастливи да останем на това място, възможно най-близо до Куба, но страховете на татко се засилваха. Той разказа на мама за приятеля си от Националната банка, който си намерил хубава работа в Калифорния. Приятелят му казал, че в Калифорния не било като в Маями, където състраданието към бежанците отслабваше с всеки изминал ден и възможностите за работа намаляваха. А в Калифорния нямало и никакви кубински гета.