Няколко дни по-късно се качихме на друг самолет за Калифорния и единственото нещо, което ме спираше да не се оплаквам като мама и Марта, беше погледът в очите на татко. Те блестяха, както не беше се случвало отпреди революцията. Подейства ми успокояващо да видя това, макар да знаех, че на новото място нямаше да има мини Куба, която да ни посрещне приятелски.
Новият ни дом в Калифорния беше апартамент, по-малък и от бараката в двора на леля Мария. Двете с Марта спяхме и дневната на един диван, който се разгъваше до неудобно легло на буци, а мама и татко спяха в единствената спалня. Всеки ден през първата седмица след пристигането ни една дама от църквата с удивително руса коса — като висока купчина слама на главата ѝ, ни носеше храна. На развален испански тя обясняваше, че дамите от църквата се редували да готвят за нас, за да не се чувстваме тъжни, че сме далече от дома си.
Първия път, когато ни съобщи това, ние развълнувано отворихме капака на съда и надникнахме под фолиото. Открихме пластове сирене върху кафяв боб и месо. Никога не бяхме виждали такава храна, но по някакъв начин тя трябваше да прогони носталгията ни.
— Енчиладас — обясни блондинката. — Мексиканска храна, за да се почувствате добре тук.
Никой не посмя да ѝ каже, че никога не сме яли тази странна храна през живота си и че мексиканската храна е много различна от кубинската. Но тези енчиладас се оказаха вкусни и ние ги изядохме край малката кухненска маса, на която трудно се събираха двама души. Коленете ни се допираха и ние опитвахме да се шегуваме с това и да се фокусираме върху късмета си, че имаме достатъчно храна, с която да напълним стомасите си. Стараех се да се чувствам благодарна, но всичко ми изглеждаше странно и ненамясто: храната, климатът, дори начинът, по който листата падаха от дърветата едно по едно, сякаш искаха да ми напомнят, че умирам по малко всеки ден.
Понякога след вечеря излизахме с татко и Марта на разходка, докато мама миеше чиниите. Тя ни казваше, че не се нуждае от помощ в кухнята, но знаех, че не искаше да я виждаме как плаче. Изведнъж беше станала много потайна по отношение на сълзите си.
При една такава разходка долових някакъв мирис на изгоряло във въздуха, който ми напомни за разпалените въглища за месо на скара. Знаех, че е невъзможно, но дори мисълта за това стопли сърцето ми със спомените за дома.
— Какъв е този мирис, татко? — попитах аз. Марта и татко подушиха въздуха, озадачени.
— Може би горят боклуци? — предположи Марта.
Продължихме да вървим и татко ни посочи прозореца на голяма двуетажна къща, заобиколена от зелена морава и бяла ограда. Видяхме откъде идваше мирисът — в къщата имаше пожар, точно насред дневната стая. Бях чувала и бях чела за това в книгите, но беше странно да го видя на живо. Как можеше толкова голяма и модерна страна да използва камини с дърва за отопление? Струваше ми се нелогично, след като беше всеизвестно, че Съединените щати са най-богатата и могъща страна в света.
Не че печката в нашия малък апартамент ме караше да се чувствам по-спокойна. Цяла седмица мама не позволяваше на татко да я запали, защото се страхуваше, че тя ще избухне посред нощ. Нямахме достатъчно одеяла, за да се топлим, и когато най-после мама се съгласи да включим печката, седя на пост до нея през цялата нощ и наблюдаваше синия пламък зад решетката.
Досещах се, че татко харесва къщата, в която беше пожарът, защото всеки път, когато минавахме край нея, забавяше ход и я гледаше замечтано.
— Какво ще кажете, момичета, искате ли някой ден да имаме такава голяма къща? — питаше ни той. Исках да му напомня, че вече си имахме апартамент в Куба с гледка към морето, който бе достатъчно голям, и че къщата на леля Мария беше два пъти по-голяма от тази, но си мълчах.
— Не искам голяма къща — каза Марта, почти разплакана. — Искам само да се приберем вкъщи.
Татко ме погледна многозначително. Ние двамата трябваше да бъдем силни, нямаше кой друг. Преглътнах собствените си сълзи, доколкото можах.