Тя започна, като по-скоро се пльосна по корем, отколкото да се гмурне, но въпреки това получи одобрителен възглас от дядо. Главата ѝ се потапяше и подаваше от водата с резки движения, докато тя плуваше бавно, но упорито към платформата. Стараеше се да замахва с ръце като дядо, но не се справяше съвсем и скоро се върна към не толкова грациозното, но по-надеждно плуване кучешката. Никога преди не беше плувала толкова далече, без да спира, но сега продължаваше и вече бе подминала мястото, където водата се променяше от светлозелена в зловещо тъмносиня. Дядо не спираше да я окуражава, застанал на ръба на платформата, протегнал ръка да я подхване, макар че тя още бе далече. Вратът ѝ беше напрегнат от усилието, когато тя доближи платформата, и вече напредваше сантиметър по сантиметър, когато дядо се пресегна и я издърпа с лекота, като я хвана за двете ръце. Тя се строполи тежко на платформата, задъхана и засмяна, притиснала длани към страните си. Щом си пое дъх, се изправи до дядо, тържествуваща и блестяща — истински плувец.
Извика ми:
— Хайде, Нора! Ще се справиш.
Сега дядо насочи вниманието си към мен, Алисия вече се бе доказала. Той искаше да изпита двойна гордост.
— Не мисли повече. Просто скачай и плувай като братовчедка си.
Изглеждаха ми ужасно далече на платформата на шампионите, но дори и така виждах усмивките, с които ме окуражаваха. Те вярваха в мен. Знаеха, че и аз мога да го направя.
Гмурнах се и усетих топлината, която за пръв път не успя да успокои сърцето ми. Краката ми ритаха и ръцете ми загребваха смело, макар че плувах кучешката. Изведнъж водата ми се стори гъста като желе и напълни ушите ми, ноздрите, устата, притъпявайки сетивата ми по странен начин. Напълних дробовете си с въздух между глътките солена вода и насърчителните викове проникнаха през монотонността на затрудненото ми дишане. Погледнах към целта си и зърнах усмивките им, размаханите ръце на фона на яркосиньото небе. За момент ослепяла и оглушала, отчаяно опитах да намеря ритъма на ръцете и краката си, с който да се изстрелям напред. Трябваше да успея. Трябваше да докажа, че и аз мога да се справя.
Заслушана във виковете им, посегнах към големите ръце на дядо, които очаквах да са вече на сантиметри, но като погледнах отново, открих, че те са все така далече и махат подканящо. Възможно ли бе да съм се отдалечила?
Потърсих с върховете на пръстите си пясъчното дъно. Ако можех да го достигна, щях да се отблъсна нагоре и да си поема дъх, но беше много по-дълбоко, отколкото очаквах. Изведнъж осъзнах, че няма нужда да се движа напред, а само нагоре. Нагоре към слънцето, което правеше водата блестяща, нагоре към птиците, които ме гледаха, докато описваха плавни кръгове над отчаяните ми опити да се задържа на повърхността, защото дори и за тях беше ясно, че това, което правех, не беше плуване.
Някак успях да подам носа и устата си над водата още веднъж, но коприненото одеяло покри главата ми и вече нямаше звуци, нямаше небе, нито вятър, само водата, която шуртеше в главата ми, докато потъвах в синята дълбина. Беше хладно и тъмно, а наоколо се въртяха само мехурчета, само бистри бели мехурчета.
Събудих се легнала на пясъка, а следобедното слънце припичаше в лицето ми. Усетих как гърдите ми се надигат и отпускат в немощни спазми, но когато опитах да си поема дълбоко дъх, изкашлях цяла кана морска вода. Лицето на дядо беше съвсем близо и долових сладкия аромат на пура в дъха му. Алисия беше коленичила до него, но той не я пускаше да се доближи до мен. Устните им се движеха, но не чувах нищо. Накрая слабият шепот на познатите им гласове се превърна в ясни и разбираеми думи.
— Нора, чуваш ли ме? — попита усмихнат дядо, макар че гласът му прозвуча твърдо, сякаш по-скоро ме насочваше, а не ме питаше. — Да, чуваш ме. Вече е добре — каза той на Алисия и се засмя нервно, както правеше, когато баба го уличаваше в някоя безобидна лъжа.
Той позволи на Алисия да ме погледне по-отблизо, но ѝ заръча да ми остави достатъчно пространство, за да мога да дишам спокойно. Исках да се обърна, да се усмихна и да кажа, че съм добре, както ставаше, когато падах от кънките си, но изобщо не можех да помръдна.
— Ти едва не се удави, Нора — каза Алисия, потресена.
Дядо пак се наведе. Върху мен капеше вода и от двамата, затова примигнах няколко пъти.
— Стига, стига, Алисия, това не е вярно. Аз я наблюдавах през цялото време. Нямаше никаква вероятност да се удави.
— Но ръката ѝ се вдигна така, дядо. — Алисия изстреля ръката си нагоре и започна да стиска пръсти, сякаш опитваше да се хване за нещо. — И лицето ѝ изглеждаше ужасно.