— Кое е по-ужасно от глада? — попита той и после издиша, сякаш бе задържал дъха си цяла седмица.
В първия момент не ми хрумна никакъв отговор, а настойчивият му поглед ме разсея допълнително. Той сякаш се опитваше да прочете мислите ми, преди да съм ги изрекла.
— Извинявай, че те притесних така. Просто… мислех за това, което каза, и се чудех… — Думите му заглъхнаха.
— Лесно е да се намери храна — отвърнах аз предпазливо. — Може да не ти харесва, но я ядеш и гладът си отива. Косато загубиш надежда… — Отново се вгледах в нежните му лешникови очи. — …чакаш надеждата да се завърне, да те намери. Но понякога тя не успява да те намери отново.
Джереми обмисли отговора ми и бавно кимна с разбиране.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Искам малко да си подобря испанския. Ако аз те уча на английски, ти ще ме учиш ли на испански?
— Искаш да учиш испански? — попитах, вече усмихната.
— Определено — обясни той сериозно. — Смятам някой ден да се присъединя към Корпуса на мира и да живея в Южна Америка.
Беше невъзможно да стигна до класната стая, без да мина покрай шкафчето на Синди. Чудех се дали беше поискала да ѝ дадат шкафче в средата на коридора, за да може всеки ученик да я забележи поне по веднъж на ден. А тя се възползваше умело от това положение. Вечно беше заобиколена от приятелки, които се смееха и надничаха с ъгълчетата на силно гримираните си очи, за да проверят дали произвеждат желаното впечатление, бъбреха и си разменяха клюки, без да се тревожат, че някой може да ги чуе. Аз никога не им обръщах внимание, не бих и могла да разгадая думите и фразите им и да ги навържа в нещо разбираемо. Единствената причина да я запомня бе, защото бях виждала Синди неведнъж да се разхожда с Джереми, когато той се отправяше към столовата за учители. Бъбреше разсеяно, докато вървеше редом с него, и уж случайно се блъсваше в рамото му, макар от искрите в очите ѝ да ми беше ясно, че го правеше нарочно.
— Латиноси! — чух я да вика на кръга от приятелки, събрани край шкафчето ѝ. — Той си пада по латиноси! — Тя избухна в шумен писклив кикот, който веднага беше подет от останалите в групичката.
Почти бях минала, невидима и тиха, както винаги, когато тя се обърна към мен за пръв път:
— Хей, ти си Нора, нали?
— Казвам се Нора Гарсия.
Нов кикот на групичката.
— Кажи, защо според теб готин пич като Джереми си пада по латиноси? — Тя наведе глава на една страна и ме огледа от главата до петите.
Поклатих глава, объркана и изчервена.
— Реших, че ще знаеш, нали си такава. — Тя ми се усмихни мило, макар че очите ѝ ме пронизваха враждебно.
Това предизвика нов истеричен кикот и неразбираеми коментари от останалите. Спомних си Беба и студения ѝ поглед, който можеше да накара и най-страшната буря да притихне. Усетих как той се надига вътре в мен и изпълва очите ми, горещ и ясен. Този поглед срещна воднистите сиви очи на Синди и тя примигна изненадано веднъж, после втори път, слисана, че аз не бях мигнала нито веднъж.
— Какво ме зяпаш? — измърмори тя.
Изчаках няколко секунди, после я освободих от погледа ги и се отдалечих, без да кажа и дума.
След кратко мълчание една от приятелките ѝ извика:
— Латиноската не разбира. Хей, сега си в САЩ, научи английски, ясно?
Продължих да вървя, докато стигнах класната си стая. Джереми седеше на бюрото си, но вдигна глава и ми се усмихна, когато влязох. Оставих книгите си пред него и попитах, без да губя време:
— Аз латинос ли съм?
Той ме погледна объркан и леко раздразнен.
— Мразя тази дума.
— Току-що ме нарекоха така.
Загрижеността на Джереми се примеси със срам.
— Това е обидна дума, която глупаците използват по адрес на хора с испански корени.
— Значи, съм такава — казах, очарована, и се усмихнах доволно, че съм разбрала защо Синди и приятелките ѝ ме бяха нарекли така. Бях сигурна, че съм чула правилно.
— Предпочитам да не я казваш, Нора.
— Аз съм латинос — настоях упорито аз. — Имам испански произход, както казваш. Щом испаноговорещите са латиноси, значи, и аз съм.
Джереми поклати глава, подсмихна се и преглътна задоволството ми.
— Добре, щом казваш, но не е нужно да го повтаряш постоянно, разбра ли? По-добре се наричай латиноамериканка или просто… кубинка?
12.
Скъпа Алисия,
Татко най-после си намери работа в една банка в центъра на Лос Анджелис. Трябва да става в четири и половина сутринта, за да хване автобуса и да стигне навреме на работа. Не е престижна работа — като онази, която имаше в Куба. Тук е обикновен счетоводител и го чух да казва на мама, че шефът му има далеч по-ограничено образование и опит, но родителите ми повтарят, че пак трябва да сме благодарни. Когато той се върна вкъщи с новината, че си е намерил работа, мама беше навън да простира прането и буквално падна на колене да благодари на Бог, а мокрите чаршафи се вееха край лицето ѝ. По-късно тя ми каза, че ако татко не си бил намерил тази работа, трябвало да започне друга в строителството. Някакъв мъж, с когото се запознал в автобуса, му предложил да го научи да реди плочки. Исках да попитам мама дали според нея рязането на захарна тръстика е по-срамна работа от реденето на плочки, но ми трябваха няколко дни да събера кураж за това. Когато най-после го направих, тя отговори, без да се разстрои или разплаче, както се бях опасявала. Каза: