— Никоя работа не е срамна, но ако баща ви трябва да се унижава, за да изкарва пари, то ще е, за да ни изхранва, а не за да работи за онзи човек.
Трябва да седна да си пиша домашното, преди да е станало твърде късно, защото на сутринта имам урок по английски с Джереми.
Всеки ден проверявам пощата с надеждата, че е пристигнало писмо от теб, и всеки ден съм разочарована. Моля те, пиши ми скоро.
Нора
— Какво правиш? — попита ме мама рано една неделна сутрин. Бях се настанила на кухненската маса, единственото място, където можех да пиша в миниатюрния ни апартамент.
— Пиша на Алисия.
Мама повдигна изненадано вежди.
— Можеш да ѝ пишеш, ако искаш, но тя вероятно няма да получи писмата ти. Те спират всички писма, отварят ги и ги цензурират, така че накрая не остава почти нищо. — Тя се прозя и се зае да шета из кухнята. С две крачки стигаше до кафеварката. Потреперих, като си помислих, че тя започва да свиква с блудкавото американско кафе, за което казваше, че помага на храносмилането ѝ.
Мама ми направи знак да я последвам в спалнята, където татко похъркваше спокойно, и извади голяма картонена кутия изпод леглото. Вътре имаше нахвърляни снимки и пликове. Взех един, приближих го до носа си и носталгията, която изпитвах, откакто бяхме заминали от Куба, ме връхлетя като огромна вълна. Усетих мириса на чесън и лук, на сладък тютюн и люляков парфюм, на самото море. Помислих, че ще залитна, затова приседнах на леглото, все още притиснала писмото до лицето си. Как можеше домът ни да е там, а ние да сме тук? Как се беше случило това абсурдно нещо?
— Мислех, че е забранено да носим снимки в багажа си.
Мама седна до мен и прошепна:
— Баща ти ужасно се ядоса, като ги видя. Бях ги скрила под подплатата на куфара. — Поклати глава. — Знаех, че поемам риск, но не можех да тръгна, без да взема поне част от спомените си с мен. — Тя взе една снимка и ми я показа. Беше снимката от сватбата им, която беше стояла в изящна сребърна рамка на полицата до прозореца. Виждаше се линията, където беше избеляла от слънцето. Усмивките им, някога невинни и красиви, сега извикваха тъга.
После намерих снимката, която търсех. Бях готова да целуна краката на мама, че я беше взела. На снимката бяхме двете с Алисия, хванати за ръце, а морето се плискаше в краката ни в деня, когато отпразнувахме дванайсетия рожден ден на Алисия. Цялото семейство бяхме отишли на плажа Варадеро за деня и двете току-що бяхме завършили урока си по плуване с дядо. Изглеждахме изтощени, но щастливи, и се усмихвахме срещу обектива. Вгледах се по-внимателно: слабите ни крака блестяха от водата, косата ми беше залепнала за бузата по неособено приятен начин, но Алисия изглеждаше красива, както винаги, с вирната брадичка и златиста коса, развята от вятъра. Искаше ми се да мога да се гмурна в снимката и никога да не се върна.
— Можеш да я задържиш, ако искаш — каза мама тихо.
— Много искам, благодаря.
— Всъщност исках да ти покажа това — каза тя и ми подаде един плик.
По надписа разбрах, че е писмо от леля Мария, но цялото беше осеяно с изрязани части, така че приличаше по-скоро на хартиените снежинки, които закачаха за украса в американските класни стаи. Опитах да го прочета, но не разбрах почти нищо, сякаш все падах в малките дупки. Единственото послание, което бе пристигнало ясно и недвусмислено, беше, че артритът на леля се влошавал.
— Комунистите цензурират на практика всичко — каза мама с осезаемо отвращение. — Дори писмата на старите дами, които се оплакват от болежките си и от това, че няма достатъчно кафе дори за сутрешната закуска.
Поставих снимката в чекмеджето на нощното си шкафче и я вадех всяка вечер, чудейки се колко време ще мине, преди Алисия да получи дори и едно от писмата ми. Планирах да покажа снимката на Джереми. Срещахме се редовно за уроците по английски и испански и знаех, че ще бъде очарован да види Алисия, за която му бях разказвала толкова много, както и плажа, който бях опитала да опиша с ограничения си английски.