Вече бяха пресекли улицата, а Джереми продължаваше да се обръща назад и да ми маха, докато Синди подскачаше около него като агресивна мажоретка, каквато всъщност беше.
— Ще те потърся, когато се върна — извика той, като накара Синди да спре за момент.
— След колко време ще бъде това? — извиках в отговор.
— Две години, плюс-минус няколко седмици.
Усмихнах се и му махнах с ръка. Дотогава щяхме да сме се върнали в Куба. Аз щях да се разхождам по плажа и да ходя на множество танцови забави с придружителка. Баба щеше да ми купува рокли, които да подчертават фигурата ми, която започваше да придобива приятна женственост. Не толкова впечатляваща като на Алисия, но все пак мека и приятна.
Увих се по-добре в палтото си и се зачудих дали Корпусът на мира изпраща хора в Куба. Трябваше да питам Джереми преди, когато имах тази възможност. Трябваше да му предложа да обмисли варианта да отиде в Куба, когато ми беше казал за плановете си преди месеци. Но тогава не исках да обсъждам възможното му заминаване, а сега беше прекалено късно да се тревожа.
Нямаше да го видя никога вече. Бях сигурна в това.
14.
Беше ми трудно да повярвам, че живеехме далече от родината си вече почти две години. От една страна, времето беше минало бързо, тъй като се борехме да се приспособим. Погледнато от друг ъгъл, имах чувството, че са минали десетилетия от заминаването ни, и се страхувах, че независимо от обещанието си, започвах да забравям как да бъда кубинка. Дори и английският ми ставаше по-добър и въпреки че още имах акцент, говорех съвсем гладко. Сега двете с Марта почти винаги си говорехме на английски, но когато спорехме или доверявахме най-съкровените си чувства, превключвахме на испански.
Бяхме спестили достатъчно пари, за да се изнесем от едностайния апартамент в къща с две спални и малък двор отпред и отзад, който мама искаше да превърне в красива градина, въпреки че никога не беше докосвала пръст в живота си. Остана вярна на думата си и градината на малката ни къща разцъфтя. Почти всеки следобед, когато се връщах от училище, мама копаеше цветните лехи, плевеше, наливаше тор или избираше рози за масата. Беше най-щастлива, когато се занимаваше с градината, но за мен беше някак обезпокоително да я виждам наведена над цветята, с кърпа на главата и лице, изцапано с кал. Отдавна беше изоставила навика да се облича елегантно дори и вкъщи и беше оформила своя версия на американския небрежен стил: развлечен анцуг от полиестер, който дамата от църквата ѝ беше подарила след пристигането ни, и вехти домашни чехли. Това беше нещо, което една почтена кубинка никога не би направила, но мама весело махаше с градинарските си инструменти на минувачите, без изобщо да я е грижа за външния ѝ вид. А ако минаваше госпожа Милър, дребната старица от съседната къща, която напомняше на мама за баба, тя винаги намираше по някоя съвършена роза, която да ѝ подари.
Аз също харесвах госпожа Милър. Тя винаги ми казваше, че съм елегантна млада дама и че съм прекалено умна за лудите съвременни момчета. Може би беше виждала Марта да се прибира вкъщи с различни момчета, които изчезваха веднага щом стигнеха до ъгъла, докато аз винаги се прибирах сама. Или може би просто ми казваше тези мили неща, защото винаги премествах вестника ѝ на верандата, когато го бяха хвърлили на тревата. Знаех, че има артрит на коленете и слизането по стъпала бе болезнено. Каквато и да беше причината, се чувствах добре в компанията ѝ и уханието ѝ на сапун и бебешка пудра ми действаше успокояващо, също като бавния, обмислен начин, по който планираше всичките си движения, например да отвори чантата си, за да си извади бонбон против кашлица.
Студените есенни ветрове започнаха да се затоплят с идването на пролетта и ако въздухът не беше толкова сух, през лятото можех почти да си представя, че отново съм на тропиците. Мама беше много горда от начина, по който се развиваха розите ѝ, но един следобед, когато се прибрах от училище, тя не беше на двора, макар че градинарските ѝ инструменти бяха разпръснати на земята, а една торба с пръст бе паднала и се беше изсипала върху стъпалата. Входната врата беше отворена и когато влязох, чух тъжното ридание на мама и тихия глас на госпожа Милър, която опитваше да я успокои. Хвърлих учебниците си и изтичах в кухнята, където мама беше отпуснала глава върху масата, а госпожа Милър я галеше по гърба с трепереща ръка.
— Дъщеря ти е тук, Рехина — каза госпожа Милър, видимо облекчена, че има с кого да сподели товара си. Но мама не вдигна глава. Просто спря да плаче и остана неподвижна.