Сърцето ми се смрази.
— Какво се е случило?
Госпожа Милър посегна към един жълт лист на масата, за да ми го подаде, но мама го грабна.
— Не искам да виждаш това. Чичо ти Карлос си е отишъл. Това е всичко, което трябва да знаеш.
— Отишъл си е?
— Мъртъв е. Той е мъртъв. — Очите на мама ме предизвикаха да запазя спокойствие. Тя лъжеше, знаех това. Как можеше чичо Карлос да е мъртъв? Той беше по-млад от татко. Красив, умен и силен. Никога не беше боледувал и ден. Защо мама си беше измислила това нещо?
Пристъпих напред.
— Дай да видя писмото.
Тя стисна плика в ръката си и поклати глава.
— Мамо! Не можеш да ни предпазиш от всичко. Вече не сме малки деца. Моля те!
Тя сведе глава и отново заплака тихо. Без да ме погледне, пусна жълтия лист на масата. Това беше телеграма, която гласеше: „Карлос Алехандро Гарсия умря — точка. Екзекутиран чрез разстрел — точка. Предал революцията — точка“.
Затреперих и усетих пронизваща болка. Седнах до мама и усетих ръката на госпожа Милър този път върху своя гръб. Прочетох телеграмата отново. И отново.Екзекутиран чрез разстрел. Представих си сладката му усмивка, как свиреше на китара каквото му поръчвахме, докато си почивахме на верандата на леля Мария.Екзекутиран чрез разстрел. Той никога не се сърдеше, дори когато с татко спореха за политика, продължаваше да се подсмихва и накрая потупваше приятелски татко по гърба.Екзекутиран чрез разстрел. Алисия беше неговата принцеса. Очите му грейваха, когато тя влезеше в стаята. Той все ѝ повтаряше да спре да расте толкова бързо, защото още не е готов тя да стане голяма.Екзекутиран чрез разстрел. Алисия, мили боже, Алисия! Още не бях получила никаква вест от нея и вече се страхувах, че никога няма да я чуя. Как щеше да намери сили, за да продължи да живее? Леля Нина не би могла да оцелее след това.
Госпожа Милър седна до нас на масата.
— Какво се е случило, скъпа? — Горката госпожа Милър. Телеграмата беше на испански и двете с мама също си говорехме на испански. Старицата нямаше представа какво става.
Като изрекох думите на глас, случилото се стана реално по начин, който прогори душата ми, жигоса я с омраза и болка, които никога нямаше да изчезнат.
— Убили са чичо ми Карлос. Убили са го, защото той е отстоявал принципите си, защото е имал куража да говори срещу неправдите, защото обичаше страната си, нашата страна. Изправили са го до една стена и са го разстреляли като куче, защото са знаели, че докато е жив, лъжите им няма да останат неразобличени. Убили са го, защото той беше прекалено силен за тях.
Госпожа Милър ахна. Навярно беше предположила смърт в семейството, но не и подобно нещо. Ръцете ѝ затрепериха по-силно, а докосването ѝ беше топло и несигурно върху ръката ми.
— О, боже! Много съжалявам. Много съжалявам!
Тя ни направи чай и известно време мълчаливо седяхме в кухнята, където започна да се стъмва. Марта трябваше да се е върнала преди час, скоро щеше да си дойде и татко. Знаех, че сега това е главната грижа на мама.
Накрая изпратихме госпожа Милър до вратата и ѝ благодарихме за подкрепата. Светнахме една лампа и седнахме да чакаме в хола.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се Марта. Питаше дали може да остане за вечеря у Деби.
— Трябва да се прибереш — каза мама. — Не, трябва да се прибереш. Случило се е нещо и се нуждаем от теб тук. Не мога да ти кажа по телефона.
Чухме колата на татко на алеята отпред и се спогледахме. Знаехме, че най-лошото предстои, искаше ни се да можем да направим нещо, за да му спестим тази болка.
Той ни видя да седим в сумрака и да го чакаме с подпухнали очи. Мама се изправи, телеграмата беше в джоба ѝ. Устните ѝ затрепериха.
— Хосе, случило се е нещо.
Той пусна куфарчето си на пода и двамата заедно отидоха в спалнята им. Вратата се затвори, а аз притиснах възглавница към корема си и зачаках. Чух вика му дълбоко в душата си — място, където мога да си представя най-ужасните човешки проявления и където се е породила идеята за ада. Собствените ми ридания бликнаха от гърлото ми и не успях да ги спра. Почти спрях да дишам, заровила лице във възглавницата, когато осъзнах, че се задушавам сама от усилието да спра да плача.
Пак го чух.
— Мили Боже… Майко Богородице… Не Карлитос… моля те, Боже… не брат ми…
Исках да вляза и да го успокоя, но знаех, че татко няма да позволи на друг, освен на мама, да го види в това състояние. За всички останали той трябваше да бъде силен и спокоен. Трябваше да уважа желанието му.
После Марта влезе през вратата, готова с извинения за закъснението си. Казах ѝ какво се е случило и лицето ѝ се сви от болка. Чу виковете на татко от спалнята, пусна чантата си и хукна натам.