— Марта, не може да влизаш — казах аз и опитах да я спра. Сграбчих ръката ѝ, но тя я изтръгна от пръстите ми и нахълта в спалнята. Татко лежеше на леглото, облечен в костюма си, притиснал колене към гърдите си, и плачеше, а мама го галеше по косата и му говореше нежно. Сега тя бе силната, нещо, което се случва само когато той не успява да бъде.
Марта се хвърли на леглото и се сгуши до него, прегърна го през рамото. Отначало той сякаш не я забеляза, но после ръката му се пресегна и докосна бузата ѝ. Мама ме видя на вратата и ми направи знак да вляза.
— Трябва да се помолим — прошепна тя, но само двете с нея успяхме да изречем думите на „Отче наш“, без да заридаем. — Кажи на баща си това, което разказа на госпожа Милър днес — помоли мама. И аз опитах да си спомня и да прозвуча убедително и истински, но се запънах в желанието си да го кажа още по-добре.
Докато говорех за куража и силата на чичо Карлос, татко ме гледаше с невинния поглед на дете и кимаше. Хвана ръката ми и я притисна до устните си.
— Благодаря ти, Нора.
След няколко седмици спряхме да говорим за смъртта на чичо Карлос. Беше все едно да говорим за въздуха, който дишахме, или за земята, по която стъпвахме. Мисълта за случилото се беше постоянно с нас, а тъгата ни накара да се потопим още по-дълбоко в американския начин на живот. Дори и аз отстъпих малко и приех, че мечтата ми да се върнем у дома беше избледняла почти до неузнаваемост. Но понякога, докато вървях към училище или на връщане оттам, осъзнаването на случващото се ме връхлиташе внезапно като проливен дъжд с буря в тропиците. Преди обожавах дъжда и начина, по който той оставяше всичко измито и чисто. Но тези бури бяха различни. Бяха изпълнени със сълзите, които бях уморена да проливам и просто капеха върху земята, която вече не усещах под краката си. Ала колкото повече аз потъвах в предпазливото си разбиране за оцеляването, толкова повече Марта разцъфтяваше. В този странен климат тя разцъфваше като цвете и аз я наблюдавах как отваря венчелистчетата си, сякаш не беше моята сестра, онова малко момиче, което ситнеше зад нас с Алисия в предишния ми живот. Тя се променяше коренно, като че ли бе захвърлила старата си кожа и се беше появила с нова — бледа и с лунички като на приятелките ѝ американки.
Понякога, когато говореше за приятелките си и за момчетата, които харесваше, усещах някаква всепроникваща тъга дълбоко в мен. Но с Марта не бях принудена да се преструвам и ѝ се мръщех яростно.
— Много си се вкиснала, Нора — казваше тя с американския си акцент, който беше непостижим за мен.
Аз ѝ отговарях на испански:
— Не е така. Просто пазя сърцето си. Не го раздавам с лекота, както правиш ти.
— Това е много странно изказване. Поглеждала ли си каква особнячка ставаш от ден на ден? Понякога се срамувам, че си ми сестра. Предпочитам да казвам, че сестра ми е станала монахиня или че е умряла.
— Може би е най-добре да им казваш точно това, че съм умряла.
Не можех да обясня добре на никой език тази особена болка, която отказваше да отшуми. Беше винаги там и постепенно дори я обикнах като единственото нещо, което ми напомняше за това коя съм аз, единственото доказателство, че някога съм имала друг живот и друг свят.
Очите на Марта се напълниха със сълзи и тя превключи на испански:
— Нора, не ми говори за смърт. Това ме натъжава, а мразя да съм тъжна.
Изчаках я да изтрие очите си. Слънцето беше започнало да клони към залез и тъй като прозорецът ни беше обърнат на запад, само за няколко минути всеки следобед стените се обливаха в златиста светлина и започваха да искрят.
Тъмните очи на Марта се ококориха, докато се любуваше на златистото сияние.
— Липсваш ми такава, каквато беше преди, Нора. Беше толкова щастлива и забавна и аз постоянно исках да бъда с теб. Помниш ли?
— Помня.
— Защо не може да си пак такава?
Не знаех смислен отговор на този въпрос, затова замълчах и двете просто гледахме как златистата светлина се оттегля от стаята и сивият здрач изпълва пространството на сънищата ни.
Пликът, протрит и намачкан в ъглите от дългото си пътуване, беше подпрян на възглавницата ми, когато се върнах от училище. Веднага разпознах почерка, изящен и четлив, но наклонен наляво, вместо надясно. Пръстите ми трепереха, докато го разпечатвах, и гласът на Алисия се понесе от страниците като обична мелодия от миналото.
Скъпа Нора,
Най-после намерих сили да ти напиша отговор. Уредих да ти изпратя това писмо по един стар приятел на татко, за да не изрежат част от думите ми, както правят в пощата. Повярвай ми, ако бяха изрязвали, щеше да остане само една рамка, в която да се вижда твоето красиво лице, което ми липсва толкова много.