Минаха девет месеца, откакто убиха татко. Позволиха ни да изпратим една телеграма след смъртта му. Онези думи — „Предал революцията“ — не бяха измислени от нас, но предвид другите варианти, които ни предложиха: „Предал страната и народа си“ и още няколко също толкова ужасни, ми се сториха най-поносими. Истината е, че татко би се гордял да го наричатпредател на революцията. Скоро след вашето заминаване той разбра, че Кастро никога няма да позволи свободни и демократични избори.
Когато нещата се влошиха, татко изчезваше за седмици наред. Не ни казваше какво прави или къде ходи, но знаехме, че е по-опасно отпреди. По това време мама се разболя тежко. Наложи се отново да отиде у баба. И двете се преместихме там. Към края вече почти не виждахме татко. Научавахме как е от негови приятели, които се появяваха на вратата ни посред нощ и ни предаваха прошепнати съобщения или надраскани набързо бележки. Мама ги изгаряше в пепелника веднага щом ги прочетеше и през цялото време плачеше. След като научихме, че татко е заловен, тя не можа да стане от леглото.
Не мога да спра да си представям екзекуцията му. Сигурно е бил изправен заедно с други хора, толкова слаб, че не бих го познала. В онзи последен миг е обърнал лице към небето и е извикал: „Да живее свободата, да живее Куба!“
Виках тези думи часове наред, след като го убиха. Виках, докато гърлото ми се продра и едва си поемах дъх. Баба затвори всички прозорци, защото се страхуваше, че шпионите са навсякъде, но аз не се интересувах тогава, не ме е грижа и сега. Дори и след като минаха толкова много месеци, сърцето ми продължава да крещи заедно с него, Нора. Мълчаливи викове, които се превръщат в неконтролируеми ридания посред нощ, когато никой не може да ме чуе. Всеки ден ми се струва, че той ще се върне у дома всеки миг, и после осъзнавам, че ще продължа да чакам баща си до края на живота си.
Не мога да обясня тъгата, която е заседнала в сърцето ми. Вече не изпитвам необходимост да функционирам като човешко същество, да се къпя, да ям, да прогонвам мухите, които кацат на лицето и ръцете ми. Аз съм хартиена кукла, плоска и празна, преструвам се, че съм като всички останали, и то само защото ми е писнало да обяснявам защо не съм.
Мама спря да говори напълно след смъртта на татко. Лекарят я изпрати в санаториум, но не съм сигурна, че има лек за състоянието ѝ и дали тя иска да бъде излекувана. Леля Панчита ме извика при нея, след като мама замина за санаториума. Мислеше, че в провинцията ще се почувствам по-добре, далече от лудостта на революцията, но всъщност няма спасение от това. Болестта е заразила всеки човек, всяка птица, всяка песъчинка. Островът се е откъснал от обичайното си място и се е преместил в някаква друга част на Земята, където животът означава нещо съвсем различно отпреди.
Прочетох всичките ти писма, четох всяко едно хиляди пъти и се преструвах, че си тук, при мен. Моля те, продължавай да ми пишеш и не приемай това, че ми отне толкова много време да ти отговоря след смъртта на татко, за нещо друго, освен за проява на слабост на изтормозеното ми сърце.
Алисия
Сгънах писмото и го сложих под снимката ни с Алисия, която стоеше на нощното ми шкафче. Всяка вечер в продължение на седмици го четях отново. Накрая нямаше нужда да го чета — бях запомнила всичко, дума по дума. Вместо това изучавах почерка на Алисия и усещах болката във всяка извивка на линията, във всяко напрегнато драсване с химикалката. Въпреки че беше на хиляди километри, отново бяхме заедно и разбирането помежду ни беше по-силно от всякога.
Започнах да се чувствам по-добре, по-жива, отколкото се бях чувствала от заминаването ни насам. И с всяко писмо, което пристигаше, благодарях на Бог, че ни беше дал спокойствието на друго убежище.
Скъпа Нора,
Ще ти напиша за деня, в който се върнах към живота. Моля се с цялото си сърце да разбираш колко близо до смъртта бях в действителност и че волята ми да живея излиза извън политиката и страха, и дори паметта за баща ми, да почива в мир. Не разбирам всичко, което се случва с мен, но като ти пиша за това и си представям как ме слушаш притихнала, ми помага повече, отколкото мога да изразя.
Не бях излизала от къщата в продължение на седмици. Страхувах се, че ако слънчевата светлина докосне кожата ми, ще се превърна в прах, а ако освети очите ми, ще ослепея. Бях толкова слаба, че дори мисълта дали да хапна нещо или не, ме уморяваше и често се връщах обратно в леглото за остатъка от деня само час-два, след като бях станала.