— Не си била в никаква опасност, Норита. Никога не бих позволил нещо да ти се случи.
Опитах да кимна и усетих как главата ми се помести върху пясъка, но от това минимално движение ми се зави свят и лицата им започнаха да кръжат пред мен. Затворих очи, за да помогна на стомаха си да се успокои, защото имах чувството, че той още се намираше на дъното на морето.
След няколко минути се почувствах много по-добре и успях да седна и да се огледам. Светът си беше същият, какъвто го бях оставила, само дето дядо и Алисия ме наблюдаваха, сякаш току-що се бях излюпила от някое яйце или сякаш на главата ми бяха поникнали рога.
Дядо поръча на Алисия да ми донесе една ледена кока-кола от къщата и когато тя се върна, аз изгълтах цялото шише. Скоро успях да се изправя и тримата се отправихме бавно към къщата, хванати за ръце. Точно когато пристигнахме, дядо ни напомни, че баба ни беше обещала да получим по парче вкусна торта след плажа.
— Между другото, няма нужда да казваме на баба ви какво се случи днес — каза ни той. — Тя само ще се разстрои и разтревожи без причина.
Не се нуждаехме от убеждаване, за да запазим тайната. Можехме да се досетим каква щеше да бъде реакцията на баба ни и бяхме съвсем наясно със склонността ѝ да се тревожи прекомерно. Целият свят трябваше да спре, докато тревогите ѝ не отминеха. Това обикновено включваше сложни обети към различни светци, които я караха да отреже ноктите и миглите си и никога вече да не носи червило. Може би този път щеше да изреже нашите мигли, а и не можехме да рискуваме да се наложи никога да не носим червило. Вече си бяхме избрали какви цветове щяхме да си слагаме, когато станехме достатъчно големи. Ако не друго, нямаше никога вече да ни пусне да плуваме с дядо, това беше сигурно.
2.
За мен беше пълна загадка как монахините в училището „Ел Анхел де ла Гуарда“ успяваха да се придвижват, без да издават звук. Често някоя се промъкваше зад гърба ти, без да усетиш нищо, докато вече не беше късно. Не че имахме кой знае какво за криене, а и не можехме да се забъркаме в сериозни неприятности, освен да хванат някое от по-големите момичета с червило. Монахините веднага го пращаха в банята, за да си измие лицето, и после въпросното момиче се червеше цяла седмица от срам. Дотам ни стигаше смелостта да извършваме грехове.
Независимо от всичко, влизахме в параклиса за молитва всяка сутрин точно в десет, за да изповядаме греховете си и да се помолим за опрощение. Повечето момичета мразеха ходенето в параклиса и аз се преструвах, че и на мен ми е неприятно, но всъщност това беше любимата ми част от деня. Обожавах сладкия мирис на тамян, който се носеше на облаци край многоцветните снопове светлина, проникващи през стъклописите на високите прозорци. Стотици малки бели свещи блещукаха в босите крака на светците, восъкът им капеше като течна дантела, а димът отнасяше посланията им към небесата. Всички монахини, дори и тези с орлов поглед, свеждаха глави и шепнеха молитвите си със строга прецизност, едва мърдайки устни, за да изрекат загатнатите думи.
Бях най-силно очарована от релефните картини от бял камък на спирките по Кръстния път, които висяха над изповедалните. Гледах замаяно изображенията на Исус с разпънати ръце и отправил поглед към небето, молейки Бог да прости на всички грешници. Мислех за баба и нейното обещание. Щеше ли да е грях да помоля Бог да ми помогне да се науча да плувам? Може би, ако му обещаех нещо, той щеше да се погрижи да мога да ходя на плажа всеки ден и да се упражнявам. Можех да предложа да отрежа косата си късо като на момче и да дам новите си кънки на малката си сестра — Марта. Можех да обещая никога вече да не задавам на Беба въпроси за африканските светци, но все пак това би било твърде много. Нашата прислужница — Беба, беше най-интересният човек, когото познавах. Висока колкото татко, със също толкова широки рамене, тя имаше дълбок златист глас и смях, с който можеше да подмами и слънцето да грее по-ярко. Разказваше удивителни истории за чернокожите, които живееха в страната и които почитаха африкански божества — като Очун и Йемая. Заради религията си тя винаги се обличаше в бяло: бяла рокля, бели обувки, бели чорапи, дори бяла носна кърпичка. Мама ѝ беше казала, че няма проблем тя да се облича така, стига да не пренасяше нищо свързано с вярванията си вкъщи. Мисълта никога вече да не говоря с Беба за това, което тя обичаше най-много от всичко, предизвика сълзи в очите ми. Докато ги бършех, забелязах, че сестра Маргарита ме наблюдава от другия край на параклиса. Веднага сведох глава. Беше абсолютно забранено да се прекъсва молитва поради, каквато и да е причина.