Тя разбърка ястието с една ръка, а другата сложи на кръста си.
— А кога ще отидеш в колеж? Какво ще стане със стипендията ти?
— Няма да загубя стипендията, ако изчакам две години, а после ще имам много повече житейски опит. Когато човек има опит, се справя по-добре в колежа. Така ми каза академичният съветник.
Тя започна да си мърмори, което не беше добър знак. Означаваше, че се опитва да задържи вечно къкрещата в сърцето ѝ тревога да не изкипи неконтролируемо.
— Житейски опит, а? Защо не се пуснеш наново по пързалката и да огледаш добре какво е житейски опит. — Тя махна с лъжицата в неопределената посока, където се намираше тази пързалка.
— Това не е честно сравнение.
Мама се обърна с лице към мен. Страните ѝ бяха зачервени не само от парата край печката.
— Не ми говори кое е честно, защото знам по-добре от всеки, че нищо в живота не е честно. Честно ли е, че имаш възможност да учиш в един от най-добрите колежи в тази страна, а ти предпочиташ да отидеш да се бъхтиш в джунглата? Честно ли е, че заспиваш на чисти чаршафи всяка вечер, и то с пълен стомах, докато други младежи на твоята възраст не знаят нито къде ще прекарат нощта, нито кога пак ще могат да хапнат нещо? Сигурно го изкарват много вълнуващо — каза тя и подбели очи, физиономия, която беше научила от Марта наскоро. — Да се извадят млади хора от техния комфортен живот и да се пратят на полетата с тръстика, да им нахлупят по една сламена шапка на главата и да им пъхнат едно мачете в ръцете, и да им внушат, че подкрепят някаква велика хуманна кауза.
— Никога не съм казвала, че ще ходя в Куба, мамо. — Усетих, че повишавам глас, въпреки усилието си да запазя спокойствие.
— Може би не, но има младежи, които отиват и там. Неотдавна го видях по телевизията и ми се догади, като чух репортерите да обясняват за производството на захарна тръстика и за повишените печалби, когато всички знаят, че хората там са толкова гладни, че биха изяли и собствените си обувки, ако имаха такива. — Този път посочи с лъжицата право към мен. — Ако дори ти хрумне да се върнеш там, за да помагаш, повече няма да ми бъдеш дъщеря. Разбра ли какво ти казвам?
— Разбрах те идеално — отвърнах аз, почти викайки. — Но ти не разбираш, че не говоря за ходене в Куба. Това няма нищо общо с Куба.
Тя отново насочи лъжицата към мен.
— Не забравяй с кого говориш, млада госпожице. Аз съм ти майка и ми дължиш уважение.
Аз сведох поглед, а тя отпусна надолу лъжицата. След като помърмори още малко, мама постави капака на тенджерата и се насили да седне отново на кухненската маса и да огледа още веднъж брошурата, която беше отхвърлила с такава лекота преди малко. Прелисти внимателно страниците, взирайки се с присвити очи в снимките на хора, отглеждащи животни или копаещи канавки редом с местните, усмихнати до ушите, сякаш доволни от мисълта, че лично спасяват света.
Мама се стараеше да се държи здравомислещо и напоследък имаше известен напредък в отношенията си с Марта, но от мен беше свикнала да не очаква неприятности.
— Кажи ми честно, Нора — каза тя, като ме погледна с искрено любопитство. — За какво ти е това? Бих могла да разбера, ако винаги си харесвала да ходиш на къмпинг или ако си проявявала интерес към кравите и калта, но истината е, че ти отказваш да ми помогнеш дори когато садя някоя роза в градината.
Насърчена от това, че смръщената бръчка между веждите ѝ бе изчезнала, аз направих храбър опит да ѝ обясня хуманистичните си подбуди. Дори успях да говоря три или четири минути, без да ме прекъсне, когато Марта се върна от училище и започна да търси нещо за хапване преди вечерята. Тя ни слуша само трийсет секунди, после скръсти ръце и се намеси.
— О, знам защо е всичко това — ухили се доволно тя. — Заради онзи учител, който ти даваше уроци по английски, нали?
— Какво говориш? — попита мама, внезапно притеснена от споменаването на някакъв мъж, за когото тя не подозираше.
— Това няма нищо общо с Джереми — изстрелях в отговор.
— Джереми? Кой е този Джереми? — Страните на мама отново почервеняха.
— Няма ли? — не отстъпи Марта, без да отговори на въпроса на мама. — Той е единственият човек, когото познаваш, отишъл в Корпуса на мира. Няма да си признаеш, но знам, че беше влюбена в него. Не че не те разбирам…
Мама хвърли брошурата на масата за втори път.
— Да не би да опитваш да ми кажеш, че искаш да отложиш ученето си в университета заради някакво момче? Това ли е причината, Нора Гарсия?
Седях с пламнало лице и мълчах засрамено. Не бях спирала да мисля за Джереми след заминаването му и не можех да отрека, че си фантазирах как го откривам дълбоко в джунглите на Перу. Не бях спряла да си представям това, откакто бях прочела в писмото на Алисия, че е готова да последва Тони на края на света, ако се наложи.