— Наистина, Нора, мислех, че ти си различна. Ако Марта беше измислила нещо подобно, щях да разбера, но ти…
— Хей, какво означава това? — Марта опита да възрази неубедително, но беше прекалено доволна да ме види как се гърча в ролята, в която обикновено беше тя, за да продължи.
Мама почти захлупи глава върху ръцете си на масата, сякаш се канеше да проведе спиритически сеанс. После бавно вдигна глава и ме изгледа.
— Няма да кажа на баща ти за това, Нора. Защото, ако му кажа, разочарованието ще го убие. Сърце не ми дава да го направя и се надявам, че същото се отнася и за теб. — Тя се обърна към Марта и допълни още по-строго: — Отнася се и за теб, млада госпожице.
Животът в университета беше едновременно спокоен и самотен. Седях в огромни аудитории заедно с не по-малко от 150 студенти и усърдно си водех записки, без почти да повдигам глава, за да погледна преподавателя, от страх, че ще пропусна да запиша нещо особено важно. Отново бях станала невидима, като черната дупка в Космоса, която описваха на лекциите по астрономия — попиваща и поглъщаща всичко около себе си, без дори да се покаже.
Все пак в някои отношения животът ми беше по-хубав. Нещо в анонимността на мястото ме караше да се чувствам по-свободна, отколкото в гимназията. Тъй като никога не се налагаше да говоря в клас, никой не чуваше акцента ми. Можех да бъда каквато си искам. Свикнах да ходя с дънки и ниски сандали всеки ден, сменях само пуловера или ризата си. Дори и когато валеше, носех чорапи със сандалите и внимателно прескачах локвите. Носех косата си разпусната върху раменете и не опитвах да я изправям. Един ден зърнах отражението си в един прозорец и харесах това, което видях. Пак погледнах. Наистина ли това бях аз? Същото тясно лице и сериозно изражение, но в очите имаше дух… срамежливостта ми беше заменена от самоуверена независимост, която чудесно подхождаше на външността ми. Представях си, че съм диво и екзотично създание, едновременно отникъде и отвсякъде. Мама не се тревожеше особено от промяната в стила ми и дори ми купи няколко големи пуловера. Беше виждала Марта да се преобразява толкова често, че моята еволюция беше като постепенно разтапяне на ледовете.
Смътната ми неудовлетвореност от живота, съчетана с липсата на социални контакти, които да ме разсейват, ми даваше преимущество в ученето и в края на първия семестър влязох в деканския списък на отличниците. Дори получих покана за приема на ректора в Ройс Хол, заедно с останалите изявени студенти. Инстинктивно скрих поканата от мама и татко, защото си давах сметка, че анонимността ми ще бъде застрашена на едно подобно събитие. Щеше да ми се наложи да обяснявам откъде съм и да се запъвам с английския си, докато слушателите ми кимат и се усмихват разбиращо по задължение. Щяха да ме питат дали съм от Иран или Египет, затруднявайки се да определят акцента ми, защото не бяха свикнали да очакват блестящи успехи от латиноамериканките.
За мен нямаше никакво съмнение, че трябва да избегна посещението на това събитие на всяка цена, и в деня и часа на приема се настаних удобно в най-далечния край на библиотеката, за да прочета най-новото писмо от Алисия. Вече бях планирала да се възнаградя с него, ако прочета една трета от книгата за курса по средновековна европейска история. Оказа се, че след това времето ми стигна да прочета писмото на Алисия и да ѝ напиша отговор.
Скъпа Нора,
Започвам да вярвам, че Бог съзнателно комбинира доброто и злото, за да можем да разберем, че животът никога не е прост и понякога е по-сложен от китайска рецепта за яхния с бамя. Пиша ти това писмо от малката барака, която ние с Тони споделяме с още две двойки в провинция Матансас. Живеем тук от пет месеца, още откакто с Тони се оженихме. Това е добрата новина, с Тони сме женени и ще бъдем благословени с дете след шест месеца. Можеш ли да повярваш? Ще бъда майка, Нора! Моля се нашето бебе да има чистото сърце и силата на Тони. Той вече започна да изработва здраво креватче от прави парчета дърво, които събира в джунглата край селото. Иска да го довърши възможно най-бързо, защото скоро ще заминава за Африка. Събират войска от най-силните и интелигентни мъже, за да ги изпратят в Ангола.
С всеки изминал ден го обичам все повече. Сега, когато в мен расте живот, имам чувството, че ще полудея от любов към него. Всяка нощ, откакто научих, че ще заминава, плача, докато се изтощя и заспя. Почти толкова тежко ми е, както когато убиха татко, черната болка сграбчва сърцето ми и го стиска толкова силно, че не мога да си поема дъх.