Тони ми казва, че трябва да бъда силна заради бебето и че то ще усети тъгата ми и ще се роди тъжно и слабо, вместо щастливо и силно. Опитвам, Нора, повярвай ми, опитвам да задържа сълзите си, но като си представя, че пак ще остана сама, не мога да не заплача. Онази вечер се радвах, когато през селото премина буря, защото така можех да плача, без Тони да ме чуе. Не искам той да ме мисли за слаба, но всъщност съм такава. Вече не мога да се преструвам, както някога. Помниш ли? Можех да накарам всички да повярват, че не се страхувам от нищо и че мога да успокоя и ураган само като му размахам пръст. Цялата тази упоритост и сила са ме напуснали и се чувствам по-слаба от всякога.
Лола и леля Панчита много се зарадваха на новината за бебето, но никой друг от семейството не се радва, за съжаление. Всички още смятат, че бяла жена не трябва да си има работа с мъж, който не е бял като нея. Няма значение, че Тони е умен и мил. Мислех, че дядо и баба ще реагират различно, затова заведох Тони на Варадеро и му показах къщата, където съм прекарала толкова голяма част от детството си, плажа, където ходехме, нашите палми. Почукахме на вратата и когато баба видя Тони до мен на прага, затръшна вратата в лицата ни, но не и преди да каже, че съм посрамила цялото семейство и паметта на баща си с този брак. Не мисля, че дядо беше вкъщи, но случилото се беше прекалено болезнено, за да се престраша да отида отново. Няма да подложа Тони на това втори път, не бих го наранила, дори и тези хора, които ми обърнаха гръб, никога вече да не ми проговорят.
Най-голямата надежда на Тони е да го поканят да влезе в партията. Дори като пиша тези думи и усещам горещият вятър на джунглата да ме обгръща, пак треперя. Как мога да забравя, че партията уби баща ми? Не съм забравила и никога няма да им простя… но виждам и доброто. Виждам хората, които работят по-усилено от всякога, за да подобрят живота в селото, където никога не е имало дори течаща вода. Виждам болницата, която строят до училището, и ако всичко върви по план, след година децата и възрастните от селото ще бъдат имунизирани срещу основните болести и ще могат да четат. Същото се случва навсякъде из Куба.
Понякога се будя посред нощ и се чудя какво се е случило с този свят. Сякаш Бог и Сатаната са един и същи човек, в зависимост от това как го виждаш, така че се старая да не се вглеждам, за да не се върна към онова, което бях преди — окаяна жена без надежда.
Слънцето залезе и скоро Тони ще си дойде у дома. Нямаме много храна за вечеря, останал ни е малко боб и ориз. Удивително как малко храна може да изглежда като пиршество, когато я споделяш с човека, когото обичаш. След като хапнем, се намествам в прегръдката му и двамата гледаме как звездите изгряват над дърветата. Дори и животът ми никога да не се промени от този момент нататък, ще бъда най-щастливата жена на земята. Надявам се и се моля някой ден да можеш да кажеш същото.
Някои от новите ми приятелки казват, че не трябва да ти пиша повече. Казват, че ти и семейството ти сте предатели, защото сте заминали, но аз те защитавам. Нямахте избор, трябваше да заминете, а сега животът ви е съвсем различен, също като моя.
Липсваш ми, Нора. Липсваш ми повече от всякога. Обещавам ти, както обещавам и на Тони, че ще бъда силна. Надявам се ти да направиш същото. Дано скоро получа вест от теб.
Алисия
16.
— Как изглеждам? — попита мама, докато се оглеждаше в голямото огледало в спалнята. — Баща ти каза, че иска да облека нещо по-младежко.
Огледах я безпристрастно. Червеното винаги ѝ отиваше и макар че бе натрупала няколко килограма, цялостният ефект беше добър и ѝ го казах.
— И не го казваш просто така?
— Изглеждаш страхотно. Татко ще те хареса.
От известно време татко успяваше да отдели пари за някоя вечеря в ресторант и двамата очакваха тази вечер цяла седмица, спомняйки си живота в Куба преди революцията. Планът им беше да изпробват един малък италиански ресторант в града, който далеч не можеше да се сравни с пищните нощни клубове и морските курорти, които бяха посещавали в родината, но все пак не се оплакваха.
— Някога мечтаеш ли си да се върнеш? — попитах мама, докато обуваше новите си червени обувки. Тя залитна за момент и се подпря на леглото.
— Къде да се върна?
— У дома, разбира се. В Куба. Чувам, че доста хора посещават страната.
Тя се обърна към мен, очите ѝ горяха по-ярко от алената рокля. Изрита обувките си и прекоси стаята по дебелия мокет, както беше само по чорапи.
— Куба вече не е нашият дом, Нора. А онези глупаци, които пътуват дотам, забравят, че ги наричаха предатели и червеи, когато заминаваха. Забравят всичко, само и само да стъпят отново на родна земя, преди да умрат. — Очите ѝ щяха да изскочат от орбитите си. — Искат да видят зеления остров и да се престорят, че никога не са го напускали. — Тя се обърна. — Никога няма да се върна, докато онзи човек е още там. Разбра ли?