— Алисия казва, че не е толкова зле. Че се случват и хубави неща.
Мама се извърна рязко.
— Алисия? Тя пък какво знае?
— Тя живее там. Вижда го със собствените си очи.
— Ще ти кажа за Алисия. Хванала се е с онова чернокожо момче. И сякаш това не стига, ами той е и комунист. Той ѝ промива мозъка и я кара да мисли като него и да прави нещата, които той прави. Още малко — и тя ще почне да проповядва комунистическите идеи. Ако вече не е започнала.
— Откъде знаеш за Тони?
— Алисия не е единствената, която пише писма. Баба ти ни написа как се е опозорила Алисия и че тя и дядо ти нямат търпение да се махнат оттам. Дано визите им да излязат скоро. — Мама продължи да мърмори, докато търсеше обиците си в чекмеджето. — Единственият човек, който е виждал това момиче напоследък, е леля Панчита. Но всички знаят, че тя не е съвсем с всичкия си и не разбира проблема между чернокожите и белите. Чернокожите също не одобряват браковете с друга раса, от мен да го знаеш.
За някои теми нямаше смисъл да се спори с мама и отношенията между расите беше една от тях. Не посмях да ѝ кажа, че Алисия и Тони са се оженили и очакват дете, защото се страхувах, че ще подпаля арсенала ѝ от критики.
— Дядо също ли ще дойде?
— И двамата смятат да напуснат Куба веднага щом получат визите си.
Сърцето ми подскочи от радост при мисълта, че отново ще видя дядо. Представих си го, отправил нежните си усмихнати очи към морето, как изучава вълните и теченията, за да прецени дали е добър ден за плуване. Разхождахме се по брега рамо до рамо и плувахме, без да бързаме, до платформата. После се покачвахме върху нея и чакахме, докато морската вода изсъхнеше на кристали по кожата ни, преди отново да се гмурнем и да заплуваме към брега. Чувах го до мен, равномерното му дишане, ръцете му, които се въртяха със съвършено извити махове, навътре и навън от водата, без да предизвикат и вълничка. После се връщахме на брега и аз се възхищавах на младежката му физика. Беше почти на седемдесет, но гърбът му беше изправен като дъска, а кестенявата му коса, едва посребрена на слепоочията, падаше, гъста и плътна, на челото му.
— Добре поплувахме, дядо.
Той се обръщаше към мен и се усмихваше по-топло от тропическото слънце, което огряваше раменете ни.
— Да, днес водата беше освежаваща и спокойна. Добре поплувахме. — Тръгвахме заедно към къщата, където баба ни чакаше със следобедна закуска.
Дори само частица от този спомен ме изпълва с тиха радост, че това се е случвало, и с дълбока тъга, че няма да го изживея никога вече.
По някакъв странен начин дори остарелият войнствен расизъм на мама ме накара да се разнежа. Не споделях мнението ѝ, но фактът, че си спомнях как тя изразяваше същите възгледи, докато стоеше с приятели и роднини на балкона ни в Хавана, без да се тревожи, че Беба влиза и излиза, носи питиета и изпразва пепелниците, ме изпълваше с любов. Беба често се съгласяваше с нея по този въпрос.
— Черните се разбират най-добре с черни — казваше тя и кимаше с увитата си в шарен тюрбан глава. — Няма спор по въпроса. Не виждам защо да е различно за белите.
Мама напръска главата си с лак за коса.
— Винаги съм мислела, че Алисия е малко луда — каза тя, нацупила леко устни и присвила очи, за да ги предпази от лака. — Сега е по-луда от всякога, така мисля. — Сложи си червило с бързо, уверено движение. — Пази си главата на мястото, Нора.
Скъпа Нора,
Всичко, което си чувала за раждането, е лъжа. Много по-лошо е от това, което разправят. Имах чувството, че тялото ми се разкъсва отвътре навън и че всичките ми вътрешности ще изпадат. След като бебето се роди, помолих Тони да види дали краката ми още са свързани с тялото и дали пъпът ми е на мястото си, защото бях сигурна, че изглеждам като парцалена кукла, разкъсана от сърдита горила. Тони се смя толкова силно, че чак му потекоха сълзи, докато държеше Лусинда на ръце, за да мога да я видя за пръв път.
Лусинда не е ли прекрасно име? Мисля си за меката светлина, която се отразява от морето, когато го изричам.
Тони казва, че тя прилича на мен, но няма съмнение, че Лусинда е негова дъщеря. Молех се нашето бебе да има очите на баща си и молитвите ми се сбъднаха.
Днес е от тези дни, които човек пази в сърцето си завинаги. Бризът повдига клоните на дърветата и разнася уханна топлина, която можеш да вкусиш — като мед и мента. Слънцето се отразява от всяка прашинка и спокойствието ни напомня, че дни като този не трябва да се променят никога. Дойдохме да живеем при леля и Лола и понякога, докато седя на верандата, където за пръв път срещнах Тони, си представям, че нищо не се е променило. Но не е така, Нора.