Шест семейства са дошли да живеят заедно с леля и Лола. Трябвало да споделят кухнята и банята, а за леля и Лола дори не останала спалня. Двете се настанили в малкия килер до кухнята, където преди леля държеше чувалите със захар. Там има място колкото да се съберат едно легло и един стар матрак. Слава богу, че има прозорец, но мрежата му е скъсана и краката и ръцете на леля и Лола бяха ужасно нахапани от комари. Като ги видях, не можах да спра да плача.
По-малко от час след като пристигнахме, Тони избра две от най-малко порутените бараки за роби зад полетата с тръстика и отиде с брадва, чук и една голяма метла, с която уби плъховете, преди да започне да разчиства. Каза, че имало стотици плъхове, големи колкото малки кучета, плюс скорпиони и паяци с всевъзможни размери. Всеки път, щом споменеше това, леля и Лола започваха да пищят, а той се смееше като ученик. Аз също се смеех. Животът в джунглата ме е излекувал от момичешките страхове.
След седмица се преместихме в новите си къщи. Къщата на леля и Лола е точно до нашата. И двете са прости, но чисти и много по-хубави от мястото, където с Тони прекарахме първата година, след като се оженихме. Всички прозорци имат капаци, които можем да затваряме нощем, за да не влизат гадини, а когато погледна навън, виждам Лола и леля да седят на новата си веранда и да се люлеят на столовете си.
Семейството, което се настани в килера, беше толкова благодарно за допълнителното пространство, че ни дадоха един матрак, който не им трябваше. Тони го сложи точно под прозореца, така че, когато лежим нощем, пак виждаме звездите, както правехме в джунглата. Леля намери една ролка мрежа против комари и я закрепихме над леглото си, получи се много добре. Дори се радваме на усамотение, защото тръстиките ни скриват от голямата къща и почти никой не прекосява полето, освен ако не отива към реката, което се случва рядко.
Тук родих моята красива Лусинда и тук двамата с Тони прекарахме първите си няколко седмици като семейство. Тя спеше между нас двамата, а ние гледахме звездите и с всяка нова звезда, която изгряваше, прошепвахме нова благословия за дъщеря ни. После заспивахме със сърца, изпълнени с любов.
Но мечтата свърши, Нора, поне за известно време. Тони го няма от няколко седмици и не знам още колко време ще мине, докато се върне. Мога да кажа, че ми липсва, но това е все едно да кажа, че мога да живея с едно вдишване за целия ден. Тони отнесе душата ми заедно със себе си в Ангола. Сега душата ми е някъде в Африка и се развява от джоба му като носна кърпичка, вечно мокра от сълзите ми. Прекарвам по-голямата част от деня, като се моля за него и си представям изражението на лицето му в този момент. Най-често си представям погледа му, когато иска да се любим. Очите му ме милват с такъв копнеж, че сърцето ми започва да пърха и коленете ми омекват. После той се усмихва толкова леко, че не съм сигурна дали това не е само сянка на бузите му. Само да направи това — и съм негова, както и когато ме пожелае.
Опитвам да остана силна, като си напомням, че сме в процес на промени, че когато революцията преосмисля философията на една цяла страна, нещата винаги първо се влошават, преди да се подобрят. Има страхотни планове за селското стопанство. Строят се язовири на реките навсякъде из острова, за да се впрегне силата им, и скоро ще научим, че е настъпило благоденствие за всички, а не само за малцина, както преди.
В това бъдеще има място за Тони, Лусинда и мен. Отново ще бъдем заедно и ще живеем в къща съвсем до брега на Варадеро. Мечтая си някой ден да ни дойдеш на гости и ние да седим на пясъка под палмите и да гледаме как децата ни си играят.
Алисия
Вече рядко вечеряхме заедно като семейство. Татко често се връщаше от офиса късно и понякога аз си идвах от университета чак след седем, в зависимост от трафика. Марта също вечно имаше някакви планове. Затова не се изненадах, когато заварих мама да седи сама на кухненската маса и да яде останалото от задушеното месо от предната вечер.
Взех една чиния от шкафа, сервирах си и седнах до нея. Тя побутваше храната из чинията си, без да яде.
— Днес говорих с Марта — каза тя, без да вдигне поглед от чинията си. — Или по-скоро, тя говори с мен.
Заех се с прецизната задача да отделям стафидите от ястието и чаках мама да продължи. Тя често ми се оплакваше от Марта. Описваше най-новите ѝ глупости с колоритни подробности и критикуваше гаджето ѝ в момента, което винаги не беше достойно за нея. Последната ѝ грижа бе, че Марта изобщо не се интересуваше да продължи образованието си след гимназията.