— Не си ли била и ти на малко повече от деветнайсет, когато си се омъжила?
— Да, но тогава момичетата не се нуждаеха толкова от образование, както сега. В онези дни стигаше да имаш хубаво лице, тук е различен свят.
— Точно така — казах ѝ аз. — Това е различен свят.
Последваха разгорещени спорове, някои продължаваха до среднощ и завършваха със затръшване на врати и дори няколко заплахи.
— Ако мислиш, че ще изхарчим цяло състояние за сватбата ти, вместо да плащаме таксите ти за университет, си полудяла — викаше мама.
— Тогава ще избягам и ще се оженим тайно — не отстъпваше Марта. — Ще се преместим в друг град и ще имаме много деца — вашите внуци, които вие никога няма да видите.
Тук обикновено се намесваше татко с молбата всички да запазят здрав разум.
— Хайде спрете с тази лудост — и двете. Да се успокоим…
Бях впечатлена от силата на Марта. Тя трябваше да удържа на атаките и на мама, и на татко в продължение на дни. Двамата представляваха страховит отбор: мама — вулкан от емоции, който изригваше с неравномерен, но агонизиращ ритъм, татко — като постоянно капещ кран на чешма — аргументите му не спираха да капят и се събираха като милионите литри вода в огромен язовир, готови да пометат всичко по пътя си. Аз опитах да се намеся един-два пъти, но бързо бях поставена на мястото си.
— Нора — каза татко със сдържан гняв. — Ти може да си студентка и да имаш хубави оценки, но още не знаеш всичко.
Бях готова да изгася лампата си след един особено напрегнат ден, когато Марта влезе в стаята ми и седна до мен на леглото. Приличаше на малко ранено кученце, когато се сгуши до мен. Все едно бяхме в Куба и гледахме звездите през прозореца на стаята си, усещайки как топлият бриз се увива около нас още веднъж, преди да се оттеглим под мрежите на леглата си.
— Благодаря, че опитваш да ми помогнеш с мама и татко.
— Опасявам се, че няма голяма полза от мен.
Марта заби едновременно и двата си юмрука в леглото.
— Те мислят, че трябва да правим нещата по техния начин, докато умрем. Аз избирам за кого да се омъжа и кога да се омъжа, не те.
— Разбира се, че изборът е твой.
— Но е толкова трудно, защото колкото и да ми се иска да кажа: „Вървете по дяволите, вече не сме в Куба“, не мога. Все едно да забия нож в собственото си сърце. — Марта зарови лице в дланите си и заплака за седми или осми път този ден. Толкова много ми напомняше за мама.
— Говори ли с Еди? — попитах внимателно.
— Не искам да го наранявам. Той мисли, че мама и татко го харесват, и всичко… — Марта ме погледна с кафявите си очи, които преливаха от сълзи. — Какво да правя?
Два дни по-късно Еди се появи на вратата на дома ни, облечен в костюм и с вратовръзка. Луничавото му лице беше зачервено, а косата му бе пригладена назад с много мокър гребен. Едва го познах. Никой не беше виждал Еди облечен в нещо различно от избелели дънки и тениска. Почти без да поздрави някого, той поиска да говори с татко.
Мама хвърли навъсен поглед към Марта, която седеше свита на дивана и прелистваше едно от множеството списания за булчински рокли, които обичаше да разнася. Ние последвахме Еди в кухнята, където татко седеше и четеше вечерния вестник.
— Извинете, господин Гарсия… — Еди пъхна ръцете си в джобовете, после бързо ги извади, сякаш бе докоснал нещо горещо.
Татко остави вестника си. Лека червенина плъзна зад ушите му, когато огледа сцената пред себе си. Страхувах се, че ще изхвърли Еди от къщата или ще избухне в лицето му. Но той не каза нищо.
Еди се прокашля. Гласът му трепереше, писклив и напрегнат.
— Дължа ви извинение, сър, и се надявам да го приемете.
— Не разбирам.
— Аз обичам дъщеря ви, господин Гарсия… Марта. — Той се закашля. — Помолих я да се омъжи за мен, защото искам да прекарам остатъка от живота си с нея, но не попитах първо вас. Не знаех…
Погледнах мама, която се усмихваше през сълзите, стичащи се по лицето ѝ. Татко се изправи, също просълзен.
— Господин Гарсия… Моля за разрешението ви да се оженя за дъщеря ви.
Марта се мушна до мен и стисна ръката ми.
— Благодаря ти — прошепна тя.
17.
Скъпа Нора,
Толкова много неща се промениха от последното ми писмо. Някои промени очаквах, но други ми се стовариха като тухлена стена и всяка тухла ми причини отделна характерна болка.
Лола умря миналия месец и леля не говори дни наред. Просто седеше на люлеещия се стол точно до празния стол на Лола. Дълго време не позволяваше на никого да седне на него, освен на мен, когато трябваше да нахраня Лусинда. Не ядеше почти нищо и никога не плачеше пред мен, но нощем я чувах. Звучеше като невръстно момиче, което ридае и страда от някаква болка, която не може да разбере, защото е твърде малко.