Правителството разорава много от старите полета със захарна тръстика и засажда нов вид растения, които служат за фураж на кравите. Затова се наложи да се преместим от къщите ни в полето и сега живеем в малки апартаменти в Хавана, близо до кея. Дъждовете започнаха и не са спирали от дни. Тони още не се е върнал и болката в сърцето ми се разпростря по цялото ми тяло, така че сега съм просто една гигантска грозна агония. В някои дни не се усмихвам дори и веднъж. Леля казва, че тъгата ми се отразява на малката Лусинда, защото тя почти не се усмихва, както правят другите бебета. Тя не си играе с малките играчки, които ѝ правим, нито с ярките цветя, които ѝ показвам. Харесва ѝ да седи и да се взира в слънцето.
Съжалявам, че не можа да я видиш първия път, когато я заведох да види морето. Беше един от онези дни, когато слънцето избухва в небето и осветява всичко десет пъти по-ярко от обичайното. Зеленината беше по-зелена, синьото беше по-синьо от ясно небе, а пясъкът — по-бял от снега, какъвто си го представям. Леля седеше на пясъка, докато аз заведох Лусинда до водата. Както винаги, тя вдигна очи към слънцето и би била доволна да прави само това, но когато влязохме във водата, тя започна да скача и пляска толкова щастливо, че се разплаках и плаках, а тя се смееше и смееше.
От известно време имам един таен страх, Нора, и ти си първата, с която го споделям. Понякога се чудя дали на малката ми Лусинда ѝ има нещо, защото не е като другите деца. Постоянно е толкова сериозна, сякаш обмисля някакви важни проблеми, вместо да изучава света с малките си ръчички и крачета като останалите бебета. Но когато я заведох при селския доктор в Гинес, той ми каза, че всичко е наред, че тя е съвсем здрава и не трябва да се тревожа. Но аз се тревожа. Когато я видях да се радва на морето, страховете се изпариха от сърцето ми и ми стана толкова леко, сякаш можех да полетя над палмите.
Миналата седмица получих цяла кутия писма от Тони. Той ми е пишел редовно, но пощата е организирана така, че получих всички наведнъж. Беше празник за сърцето ми и се почувствах на върха на щастието, когато прочетох, че Тони ще се върне скоро.
Може да си чула, че дядо и баба най-после получиха визите си. Това, което не знаеш, е, че утре двете с Лусинда ще вземем влака до Варадеро, където ще се срещнем тайно с дядо на плажа, където ходехме да плуваме. Не съм ходила там от години. Дали се е променил?
Трябва да свършвам това писмо. Леля ме чака. Тя е по-добре, дори по-силна отпреди. Сякаш е погълнала цялата енергия на Лола и сега е с двойни сили. Излизаме всеки следобед малко преди да затворят пазарите с надеждата да купим няколко банана или пакет ориз на намалена цена. Понякога успявам да намеря дори нещо безплатно. Леля казва, че е заради външността ми, която още не е твърде зле, макар че нямам и една свястна рокля. Това е почти като приключение. Вземаме книжките си с купони и дори и да не е нашият ден, се редим на всяка опашка, която видим. Понякога опашките са толкова дълги, че завиват зад ъгъла. Когато дойде нашият ред (получава се само ако продавачите са мъже), питам с най-сладкия си глас дали няма нещо останало. Всички знаят, че дори и когато рафтовете са празни, винаги има нещо останало. Така че пърхам с мигли, размятам коси и дори се усмихвам съблазнително.
По този начин успях да се сдобия с три кутии мляко и един хляб, половин пакет ориз, а веднъж един мъж, който ми каза, че приличам на Венера на Ботичели, ми даде цяло пиле. В повечето дни обаче не получавам нищо и се опасявам, че скоро ще ми се налага да скачам на тезгяха и да танцувам като във вариете. Малко се срамувам да призная това дори пред теб, но гладът кара хората да правят неща, които преди са им се стрували невъзможни.
За съжаление, не съм подходяща за революционер. Мисля прекалено много за себе си и нуждите си — и недостатъчно за доброто на страната. Може би щеше да е по-добре, ако аз бях заминала, а ти беше останала. Но ти си още тук, Нора, усещам го в писмата ти. Никога не си заминавала.
Алисия
Когато баба и дядо слязоха по стъпалата на самолета, едва ги познах. Изглеждаха, сякаш бяха отслабнали с поне по двайсет килограма. Дядо носеше избелял костюм, нещо между зелено и сиво, който очевидно беше шит за човек, два пъти по-едър от него, а пухкавите бузи на баба се бяха стопили и създаваха впечатлението, че е загубила всичките си зъби. Успяхме да скрием потреса си от вида им, но вътрешно проляхме потоп от сълзи. Години наред се бяхме успокоявали с мисълта, че може би нещата в Куба не бяха толкова зле, колкото се разправяше. В края на краищата, когато хората тъгуват за близките си и са принудени да се приспособят към сериозни промени в начина си на живот, са склонни да преувеличават, а кубинците обичат да разкрасяват историите си за повече драматизъм. Но само един поглед ни беше достатъчен да видим тъгата, настанила се в очите на баба и дядо, и да разберем, че и най-ужасните ни страхове не можеха да се сравняват с онова, което бяха понесли в действителност.