Прегърнахме ги предпазливо, сякаш можехме да ги счупим, ако не внимаваме, а те ни гледаха като непознати. Дали заради шока от промяната? Дали не се чувстваха, сякаш отваряха очи и откриваха, че сънят и кошмарът изведнъж са разменили местата си?
Когато стигнахме у дома, дядо седна на белия диван и опипа меките възглавници с немощните си ръце. Огледа картините на стените и се взираше в Марта и мен с едно и също отнесено възхищение.
— Липсваше ни, дядо — казахме ние. Но този старец, който седеше пред мен, не беше моят дядо, който ме бе научил да плувам. Това не бяха спокойните очи, които оглеждаха морето, силните ръце, които уверено пореха кристалносините води. Дядо беше свалил кожата си като змия и беше изпратил тялото си в самолета без себе си.
Баба си вземаше от платото със сирена на масичката и бъбреше, без да спира, като сърдита птичка. Беше кръстосала кокалестите си колене и беше навила надолу чорапите си, за да не затрудняват кръвообращението ѝ. Червената следа на челото ѝ от мрежата за коса ставаше по-тъмна, докато разказваше за пътуването със самолета, как се издигнал и как тя се страхувала, че Фидел ще обстреля самолета в небето просто защото можел да го направи.
Дни наред двамата обикаляха къщата, сякаш търсеха нещо, но не бяха сигурни дали искат да го намерят. Не беше необичайно дядо да влезе в някоя стая и просто да стои и да ни гледа, като че не беше сигурен дали сме истински хора, или духове, плод на въображението му. Не искаха да излизат много навън. На баба ѝ стигаше да готви кубински ястия, които не беше правила от години поради липсата на продукти.
Една вечер тя сервира огромен печен свински бут върху сребърен поднос. Постави го в средата на масата, седна на стола си и заплака.
— Какво има, мамо? — попита я татко.
— Години наред се молих да мога отново да сготвя на децата си свински бут. Сега плача от благодарност. Извинете ме.
Тази вечер свинското беше изключително вкусно, такова, каквото го помнехме от Куба. Дядо каза, че е толкова вкусно, защото е подправено със сълзите ни.
Лятото премина в есен и дядо започна да събира с гребло падналите листа от моравата всеки следобед. Възхищаваше се, също както бях правила и аз, на падащите листа, на килима от жълто и червено, който скърцаше под краката ни. Дядо ми каза, че събирането на листата и мирисът на пръст му напомняли за връзката със земята, макар и толкова далече от дома.
— Съжаляваш ли, че заминахте, дядо?
Той се засмя на този въпрос. Вече повече приличаше на човека, когото помнех, силен и уверен, и действаше бързо и умело с греблото.
— Ще излъжа, ако ти обясня, че не заспивам всяка вечер със звуците и уханията на родината, която ме влече като упорит сън. Но ето какво ще ти кажа: много по-лесно се заспива с болка от носталгия в сърцето, отколкото с болка от глад в стомаха.
Почти всяка вечер играехме домино след вечеря. Очаквах този ритуал с нетърпение и си представях, че седим на верандата във Варадеро и се любуваме на Карибите, а не на долината, тънеща в смог. В тези моменти, когато оставахме сами, се осмелявах да го попитам за Алисия и Лусинда.
— О, да, срещнахме се на брега — прошепна дядо, като хвърли поглед през рамо, за да се увери, че баба не може да го чуе. — Алисия е красива, както винаги, но слаба като всички останали. Все пак се справя по-добре от повечето хора — добави той, като видя загриженото ми изражение. — А Лусинда е красиво дете. Очите ѝ са по-хипнотични от небето и морето, взети заедно, но са толкова тъжни. Никога не съм виждал подобно нещо. Когато я взех на ръце и опитах да я разсмея, тя ме погледна, сякаш виждаше право в сърцето ми. — Той поклати тъжно глава и насочи вниманието си към плочките на доминото.
— Мислиш ли, че Алисия някога ще напусне Куба?
Дядо цъкна с език много убедено.
— Тя още вярва в революцията, това дете. А Тони е добър човек. Той я спаси, след като убиха Карлитос, но същевременно проми мозъка ѝ. Тя вече е забравила за баща си и майка си, която още е заключена в болница. Сякаш не вижда, че край нея страната се разпада на парчета. Не знам дали е заради революцията, или заради любовта към съпруга ѝ, но тя не иска и да чува за емигриране. Гледа те неразбиращо, точно като Лусинда, и казва, че никога няма да напусне дома си.