Сестра Маргарита беше една от най-важните и страховити монахини в училището и рядко намираше време да говори лично с някоя ученичка. Обръщаше се към нас по време на големите официални събирания. Докато излизахме от параклиса, тя ме докосна по рамото и ме бутна в един малък вестибюл встрани от останалите.
В полумрака облото ѝ набръчкано лице се надвеси над мен. Изглеждаше свято и крехко като старата Библия, която държаха в стъклена витрина в библиотеката. Лъчът светлина, който влизаше през открехнатата врата, освети фините тъмни косъмчета над устните ѝ, устни, които се усмихваха, докато се канеха да ме смъмрят за поведението ми. Аз се стегнах да издържа укора.
— Защо плачеше по време на молитвата, Нора? — Изненадах се, че знае името ми.
Можех да изрецитирам „Отче наш“, Молитвата към Богородица, Молитвата за покаяние, Десетте Божи заповеди и четиринайсетте спирки на Кръста, без да ми мигне окото. Ако ме беше накарала да кажа което и да е от тези неща, щях да отговоря уверено. Но как можех да ѝ обясня, че съм се натъжила от мисълта да спра да разпитвам нашата прислужница за нейните божества?
Изрекох единственото, което ми хрумна, единственото, което можеше да спаси мен и семейството ми от позора да ме изключат от училището, което неминуемо щеше да последва.
— Стана ми тъжно за Исус. Сигурно го е боляло ужасно да забият гвоздеи в ръцете му. — Лицето ми пламна и си помислих, че пак ще се разплача.
Сестра Маргарита се усмихна разбиращо, сякаш бе очаквала да кажа точно това. Наведе глава към мен, така че тъмната ѝ роба докосна бузата ми.
— Знаеш ли — прошепна тя и усетих мирис на анасон в дъха ѝ. — Има много начини да открием призванието си. Усещам, че бъдещето ти може да е посветено на религията. Мислила ли си за това?
— На религията?
Тя кимна сериозно.
— Да, Нора. Мислила ли си да станеш монахиня?
Сърцето ми затуптя толкова бясно, че се изплаших, че ще се пръсне. Имаше ли вероятност сестра Маргарита да ме отдели в някаква тайна стаичка, където да ме принудят да подпиша договор, че посвещавам живота си на Църквата? Как можеше някое момиче да стане монахиня? Не бях мислила за това, макар че бях прекарала живота си, заобиколена от монахини. Явно ставаше точно така. Веднага, намясто.
— Чу ли какво те попитах?
— Да, сестро Маргарита.
— Мисля да говоря с родителите ти по въпроса. — Тя постави върху раменете ми големите си длани, които криеше в робата си. — Бях права за теб, нали?
Аз напрегнах коленете си, за да не се строполя под тежестта на ръцете ѝ, и си поех дълбоко дъх.
— Да, сестро Маргарита.
Лежах на леглото си и се взирах в тавана. Родителите ми бяха вярващи католици. Ходехме на служба всяка неделя, дори и когато валеше проливно и прозорците се блъскаха от ураганен вятър. Докато палеше множество свещи в църквата, с черен дантелен шал на раменете, майка ми приличаше на Дева Мария. Знаех, че се моли за мен и Марта и за всички хора, които обича, и позволяваше и на мен да запаля една-две свещи. Спазвахме всички правила на католицизма, постехме в петък и винаги се кръстехме, щом минавахме край църква. Татко и мама винаги бяха на едно мнение с монахините. Когато те кажеха, че трябва да ходя на пиано, родителите ми се съгласяваха. Ако кажеха, че имам нужда от учител по математика, ми намираха.
Живот, отдаден на Бога — какво ли означаваше? Нямаше да мога да ходя повече на плажа или да се уча да се спускам с кънки по хълма. Никога нямаше да си сложа червило и да нося обувки с високи токчета и копринени чорапи. Вместо това щях да крача по сумрачни коридори, скрила ръце в робата си и свела глава, молейки се непрестанно. Щях да се науча да се придвижвам безшумно. И щях да се къпя на тъмно, за да не видя случайно тялото си, защото всички знаеха, че монахините не трябва да виждат никого гол, дори самите себе си.
На вратата се почука тихо. Знаех, че е Беба, която се тревожи защо още не съм поискала следобедна закуска.
— Какво ти има днес? Не си ли гладна?
— Не. Не ми е съвсем добре.
— Чух. — Беба отвори вратата широко и присви очи присмехулно. — Майка ти каза, че си се престорила на болна тази сутрин, за да не ходиш на училище.
Извърнах глава. Беба винаги успяваше да ме разсмее. Трябваше само да ме погледа известно време с престорено строгото си изражение. Получаваше се всеки път, но всякакво желание за усмивка се изпари, когато се сетих за дилемата си.
— Добре. Да видим дали имаш температура. — Тя постави голямата си длан върху челото ми и аз затворих очи, успокоена от докосването ѝ. Всичко беше по-хубаво, когато Беба бе наоколо. Тя не вземаше нещата прекалено на сериозно и решението ѝ на повечето проблеми включваше щедра доза смях и нещо сладко и вкусно за хапване. Единствените неща, за които Беба беше сериозна, бяха нейната религия и политиката. Когато говореше за Батиста, очите ѝ се стрелкаха толкова яростно, че се страхувах да не изскочат от орбитите си. Тя го ненавиждаше и не се интересуваше пред кого изразява тези си чувства. За нейно и наше щастие в дома ни нямаше почитатели на Батиста.